Брент Уийкс - Разбитото око

„И защо не го направих достатъчно дебел? Ами да, защото мисленето губело време.“

Яростен рев разтресе дори кълбото, мярна се Големия Лео, дотичал по стълбата по-вихрено, отколкото според Кип човек би могъл да бяга по стъпала. Наведе се с едното рамо напред и стовари огромното си тяло в зелената топка.

Гибелното гюле на Кип се вряза в стражниците, докато те натискаха спусъците. От сътресението и задушаването светът пред очите му почервеня, после почерня и всичко изчезна.

След незнайно колко време се опомни задъхан. Тея стоеше над него с нож в ръката, а тялото му беше наръсено с прах от разпаднал се зелен луксин. Вдиша тежко няколко пъти, преди главата му да се проясни. Значи беше припаднал, а Тея бе забила ножа в точката, където бе запечатал луксина на топката.

Говореха му нещо, но той нямаше какво да каже. И още не ги разбираше. Помогнаха му да стане и той попита:

— Къде е Даелос?

Другите май се бяха струпали около него. Където и да се намираха в момента. В долния край на стълбата за роби? Бен-хадад и Феркуди презареждаха тромблоните, за да разбият с изстрели някаква врата.

— Изкълчи си глезена, докато прескачаше трупове — отговори Круксър. — Наложи се да го оставим.

— Оставили сте го?!

— Преоблякохме го в туника и наметало на Бялата гвардия. Хирурзите ще му помогнат, после ще се изсули тихомълком. Черногвардейците ще го прикрият — оправда се Круксър.

И на него му тежеше, че е изоставил човек от екипа си. „Оролам да ме прокълне, но ние сме още хлапета. Дори Круксър.“

— Това беше правилното решение — настоя Тея. — Стига приказки. Да не стоим тук.

— Огън на „три“! — извика Бен-хадад.

Щом чу „огън“, Феркуди стреля… преди някой да си е запушил ушите.

— Извинявайте, увлякох се…

И Бен-хадад натисна спусъка, трепна от втория оглушителен гърмеж и изпъшка:

— Сам си го изпросих, а уж те познавам.

— Презаредете — заповяда Круксър. — Пригответе си луксин.

Кип направи крачка към стъпалата, за да заеме защитна позиция, и едва не падна — покритата с оранжев луксин подметка се пързаляше. Уф… Лепкавото оранжево беше навсякъде по него, дори в косата му. Някой му подаде все още светещия оранжев факел и той притегли буца оранжево на дланта си, та тя да засмуче отворения оранжев луксин по тялото му. Махна почти всичко.

Провери припряно очилата си. Зелените бяха здрави, калъфът бе опазил останалите.

Ослуша се при стъпалата. Май дочуваше стоновете и пъшкането на ранени и умиращи, а много по-нагоре като че тропаха ботуши — още стражници от Бялата гвардия. След стрелбата всички знаеха къде е групата на Кип. Сега можеха да съберат силите си. Примката се стягаше.

— Къде сме? — попита той.

Насищаше се припряно със зелен луксин, смени очилата и притегли синьо от бял магически факел. Светлината на факлите вече отслабваше. Кип си знаеше, че утре ще го мъчат и многобройните натъртвания, и светлинна болест. Ако доживееше до утре.

— На първия етаж в кулата — обясни Бен-хадад. — Голямото фоайе трябва да е зад третата врата отляво.

— Откъде знаеш?

— Никога не съм се губил. Чак на осем години научих, че това се случва с другите хора.

— Къде ли отиде Железни? — намръщи се Кип. — Нали и той иска да се махне от кулата?

— Нямаме време — каза Круксър. — Да вървим.

Кип се подчини, но не можеше да се отърве от въпроса. Железни също бягаше оттук. Но не беше тръгнал към асансьора.

Значи знаеше, че има и друг път за бягство.

Нямаше как обаче да е сигурен в това. Може би Железни се беше отбил на друг етаж да вземе нещо. Може би беше намислил да се измъкне по-късно. Може би беше подлъгал някак Бялата гвардия и го бяха пуснали да излезе.

Тичаха в боен строй по празни коридори, стиснали оръжията си. Всички освен Кип бяха оплескани с кръв. Лявата ръка на Големия Лео висеше на превръзка, стъкмена наполовина от ивица плат, наполовина от луксин. Над лакътя вече се подуваше. Лошо счупване, но засега като че не го болеше прекалено силно.

Носът на Круксър кървеше, челото му беше порязано и от раната се стичаше кръв към устата. Феркуди бе притеглил подобие на бойна ръкавица около лявата си китка. Сигурно си беше разбил ставите на юмрука в нечие лице. Винсен се хилеше налудничаво. Носеше къс лък със стрела като огромна игла на тетивата. Тея избърса пръските кръв от лицето си, но изтри ръката си в сивата новобранска униформа, не в искрящото наметало. Сега го имаше метален оттенък, изобщо не приличаше на новобранско наметало. Може и да беше истинският му цвят, ако изобщо имаше такъв. Кип забеляза, че отзад има два кръга, които се припокриваха малко — черният върху белия като при лунно затъмнение.