Брент Уийкс - Разбитото око

— Колко мръсници са успели да съберат в Бялата гвардия? — изсъска Тея.

— Петстотин осемдесет и двама — отговори ѝ Феркуди.

Всички се вторачиха в него. Въпросът си беше реторичен.

— Поне миналата седмица бяха толкова — уточни Феркуди. — Защо ме гледате така? Само аз ли се отбивам да прочета какво са доставили в кухните? — попита присмехулно.

— Феркуди, ти все ме смайваш… — каза Големия Лео.

— Че защо? Исках да проверя ще доставят ли тирейски портокали за пиршествата на Слънцеднев.

Кип не знаеше на какво да се чуди повече. Феркуди дори не си бе спомнил, че портокаловите горички са превзети от враговете преди месеци заедно с всичко останало в Тирея. Но огромният глупчо си бе направил труда да пресметне, че предвидената за Бялата гвардия храна означава петстотин осемдесет и двама стражници. И да запомни числото.

— Да отбраняваме коридора още петнайсет минути срещу противници с мускети? — Круксър завъртя глава. — Самоубийство. Качваме се.

— Всички ли сте готови? — прошепна Круксър.

Стояха зад асансьора и встрани от шахтата, но за да се качат, трябваше да се покажат пред стрелците от Бялата гвардия.

— Може би тук светлината стига, та Трошача да опита с картата? — обади се Тея.

— Ти сериозно ли говориш? — Бен-хадад я изгледа невярващо.

— Извинявайте…

— Тея — каза ѝ Кип, — а ти можеш ли да използваш наметалото… за всички?

— Не. Тепърва се уча как да прикривам себе си.

Събра качулката пред лицето си и макар че наглед нямаше върви или други начини да я закрепи, двата ръба се сляха здраво и само очите на Тея останаха видими. Лицето затрептя пред тях и изчезна, сякаш остави дупка, в която очите се рееха над бездънна мрачна пропаст.

Тея им обърна гръб и Кип забеляза, че двата диска се плъзнаха по наметалото. Черният закри белия като при истинско затъмнение. Бял ореол блесна за миг около черния диск, цялото наметало заискри и Тея стана напълно недостъпна за погледите им.

Всички освен него промърмориха някакви проклятия.

— Ако отървем кожите, наистина искам да науча повече за това наметало — каза Бен-хадад.

Коридорът винаги беше осветен добре през деня, но не и в този ден с плътните капаци на прозорците. Личеше, че Бялата гвардия не иска да дава никакви преимущества на Могъщите.

„Могъщите ли? Така ли ще се наричаме?“

Каквато и светлина да проникваше тук, макар и слаба, обхващаше целия спектър. С очила във всеки цвят Кип можеше да притегли каквото си поиска. Но ако времето не стига, богатият избор подлъгва, че можеш да правиш всичко. Че имаш избор какво да направиш. И вероятно не правиш нищо, защото двоуменето те вцепенява. Колко им оставаше, докато преследващите ги стражници се промъкнат през всички онези стаички и коридорчета, за да ги приклещят тук?

И Кип реши да разчита на онова, което вече е правил, но несравнимо по-вещо и без да прахосва усилията си, както щеше да се случи преди Карис да се заеме с обучението му. Събра в лявата си ръка достатъчно зелен луксин за як щит в цял ръст, като продължаваше да попива бавно зеленото през очилата. Трябваше да се примири, че този път е муден.

Изведнъж въпреки натрупаното зелено откри, че е страхливец. Не искаше да помръдне оттук. Не искаше да бъде мишена за десетки мъже с мускети.

Какво го беше прихванало? От зеленото винаги се чувстваше непобедим, чужд на страха.

„Значи това е да пораснеш. Вече си над слепия порив на страстите или омразата, или зеления луксин, или бойната ярост. Виждаш какво е нужно да направиш и го правиш, ако ще да не те подтиква неутолимо желание или ненавист, или обич. Изправяш се гол пред страха, без бронята на горделивото перчене. Имаш само дълга си и приятелството със своите съратници. Не обичта, която те тласка да действаш, без да мислиш, а обич, която сам си избрал. И тя ти казва, че ти можеш да се справиш най-добре с това, та ако ще да умреш, докато го правиш.“

Нямаше го опиянението от зеления луксин, но Кип вдиша дълбоко и затича.

На пръсти. Без диви вопли. Колкото може по-тихо. Така почти се добра до асансьора, без да го забележат.

Тъкмо да се метне вътре и проехтя крясък. Тук имаше бял камък, осветен чрез системата от огледала в шахтата, и Кип започна да трупа зелено, както лежеше и вдигаше луксиновия щит настрани като барикада пред асансьора.

Другите не се забавиха. Винсен метна жълта заслепяваща бомба и тя избухна пред лицата на обръщащите се стражници. Безупречно хвърляне на безупречно оформен луксин. Стреснати до подмокряне, неколцина натиснаха спусъците. Грохотът на неволния залп и ехото му в каменните стени и подове засилиха объркването. Само един-двама успяха да обърнат оръжията към тичащите. Чу се острото пищене от рикошети в стените.