Чарлз Ингрид - Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

Сторм накара скутера да увисне неподвижно над земята. Чувстваше безпокойство. Тази сутрин Атаракт тънеше в подозрителна тишина. Не се виждаха и невестулките. А слънцето вече се издигаше. Той се почеса по врата. Изпълваше го необяснимо напрежение, както преди да ги стоварят на някоя планета…

Наведе се над записващото устройство и се зае да прехвърля данните от него в общия компютър. Ръката му трепереше, докато местеше пръсти по клавиатурата. Спря за миг, отново въздъхна и се озърна. След това провери данните на монитора. Всичко беше наред. Нямаше нищо в този участък на Външните планети, което да не присъства тук по обективни причини.

Джек се изсмя. Прекъсна връзката и отново се върна към своите записки. Двигателят на скутера избръмча. Точно под него, върху меката почва, имаше диря от отделения от терморегулатора електрически заряд. Джек спусна машината на земята, познал полето, в което се намираше. Дребни, изкривени, потъмнели стръкове ечемик. Скочи от машината и се наведе да ги огледа. Беше измъкнал от „Самсон“ един чувал със семена и ето сега наградата за труда и усилията, които бе положил — първата му реколта се надигаше да посрещне слънцето. Един Господ знае какво щеше да стане с малката нивичка, когато я намерят невестулките. Всъщност я беше засял за тях.

Нещо изсвистя във въздуха и по рамото го удари камък. Джек подскочи от изненада и се озърна.

Отсреща го наблюдаваше орда невестулки, притиснати плътно една към друга, възрастните изправени на задните си крака и облещили лъщящите си като мъниста очички. Един мъжкар стискаше в предната си лапа камъче.

— Проклет да съм — промърмори Джек. Отстъпи встрани от нивата и ордата бавно започна да се приближава. Джек посочи с ръка насажденията. — Това е за вас, момчета, но ако изядете и стъблата, няма да има какво да похапвате през зимата, нито ще получите нова реколта напролет.

Водачът, с белязано лице, му показа зъбките си. Джек продължи да отстъпва назад към скутера. Не се страхуваше от една или две от злобните животинки, но глутница от трийсетина можеше да му създаде сериозни неприятности. Държеше ръцете си във въздуха, докато се чудеше кой ли от тях е запокитил камъка по него. Нима можеха да използват инструменти? Трябва да го отбележи, веднага щом се измъкне от тук.

Видял, че заплахата се отдалечава, Белязания видимо се успокои. Застана на четири крака, подскочи към Сторм, сетне спря и изцвърча. Муцунката му се раздвижи и животинчето изплю нещо в краката на човека. След това се отдалечи предпазливо и се присъедини към останалите.

Беше блестящ зелен камък, покрит със слюнка от жлезите на невестулката. Сторм се наведе, взе го и го избърса. Едва ли беше нещо важно, освен че камъчето бе хубаво и лъскаво. Той го прибра в джоба си.

— Сигурно е отплата за ечемика. Какво пък, радвам се, само че… — Джек се поколеба, преди да им обърне гръб и да се качи в скутера. — Не правете нищо прибързано, като да превземете тази планета. Инак току-виж съм загазил заради вас. Ясно?

Муцунки и мустачки потрепваха неразбиращо, докато той запали отново двигателя на скутера и се насочи към покрайнините на Атаракт.

Събуди се облян в пот. Кръвта блъскаше в слепоочията му като бойни тъпани и той остана да лежи, докато се поуспокои. Дланите му бяха изпотени и Джек ги избърса в чаршафите. Както обикновено не помнеше какво е сънувал, само че се задушаваше…

Надигна се от леглото. Приближи се до озарения от бледа светлина монитор на компютъра и го включи. Нещо не беше наред. Не само с живота му, с онова, което бушуваше вътре в него — нещо не беше наред с Кларон. И то пробуждаше у него страх.

Екранът блесна под допира на пръстите му, но той долови шума, преди да излезе на линия, и неволно погледна нагоре. Виждаше само тавана, но вече знаеше какво става отвън. Хоризонталните треперещи черти през екрана потвърдиха подозренията му.

Кларон беше под обсада.

Джек хукна към вратата. Погледна навън, където небосводът едва просветляваше, и чу тътена. Изруга, а сърцето му отново възобнови бесния си ритъм. Небето над мините пламтеше във виолетово-оранжево сияние.

— Свети Рицари — промълви Сторм и замръзна, неспособен да откъсне поглед.

Пред очите му изгаряше цяла една планета.

Тътенът бе от навлизащите в плътните слоеве на атмосферата кораби и той знаеше, че се приближават към него.

Върна се обратно, въведе съобщение в компютъра и зададе автоматично препращане. За миг сърцето му спря. Нямаше никакъв начин да разбере дали някой ще го получи.