Чарлз Ингрид - Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

— По дяволите, ами че това е скафандър. Обитателят му трябва да е по-мъртъв и от соевия порцион от миналата седмица.

— Да не е стачкоизменник? Да са го изхвърлили тук без предупреждение?

— Възможно е. Стачниците не са от хората, които си поплюват. — Скокливеца се ухили. Обичаше да се задава бой. Сред екипажа на „Монреал“ се говореше, че се хвърлял главоломно напред с надеждата да получи някое сериозно нараняване, което да му осигури правото на безплатна пластична операция. Тъбс обаче бе отхвърлил много отдавна тази теория. Хора като Скокливеца изкарваха достатъчно пари, за да могат да си позволят подобен лукс. Изглежда колегата му просто обичаше да троши глави. — Ще ида да съобщя на капитана.

Тъбс отново погледна към екрана, с изцъклени от изненада очи.

— Проклет да съм — промърмори развълнувано, докато настройваше картината. — Това не е скафандър — това е боен костюм! — Той се зае да задава програма на манипулаторната ръка.

Капитанът на „Монреал“ наблюдаваше мълчаливо, докато манипулаторната ръка спускаше бойния костюм в средата на товарния хангар. Костюмът висеше неподвижно, без никакви признаци притежателят му да е жив. Капитан Марсиани прокара пръсти през посребрените си коси. Никога досега не бе виждал подобен модел боен костюм — вероятно бе от онези стари костюми, които се използваха в елитните части. До него се изправи Тъбс. Марсиани осъзна, че хората му очакват да направи нещо. Той даде знак да вдигнат прозрачната преграда. Без да сваля подозрителен поглед от костюма, капитанът пристъпи в херметизирания хангар.

— Ето една мида, която никак не ми се ще да отварям — промърмори под нос.

— Да го срежа ли, капитане? — попита Тъбс.

— Не. Може да е миниран. — Той подаде сигнал на манипулаторната ръка, която пусна костюма. Металният скафандър се удари със звънтене в пода и разтресе стените на хангара.

— Божичко, капитане! — провикна се Тъбс. — Ако беше миниран…

Марсиани го смрази с поглед.

— Нямах предвид подобно миниране, а срещу отваряне. — Приближи до костюма и се наведе над него. Притежателят му несъмнено е бил висок човек. — Тези, които са ги носели… — поде той, но млъкна.

— Какво ще правим с това чудо? — попита Скокливеца, докато се приближаваше отзад.

— Засега няма да го закачаме. А като слезем на повърхността, ще видим какво можем да изкараме от него. — След като се нагледа достатъчно на „реликвата“, Марсиани й обърна гръб.

Тъбс, плашлив човек, но добър специалист в работата си, неочаквано подскочи и улови Марсиани за ръката.

— Капитане! Той помръдна! Кълна се, че го видях!

Марсиани се извъртя бавно. Бойният костюм лежеше съвършено неподвижно. Капитанът дръпна фенерчето от пояса на Тъбс и го насочи към стъклото на шлема. Вътре не се виждаше нищо. Марсиани свали фенерчето.

— Момчета, май си изпускате нервите. Нищо чудно, като се има предвид какво ни очаква долу. Какво пък, скоро навлизаме в атмосферата. Връщайте се на постовете си, преди да е станало горещо. Искам да сте нащрек, когато започнат проблемите. Ясно ли ви е?

— Да, сър — лицето на Тъбс все още бе пребледняло от уплаха, но той вдигна ръка и козирува.

Скокливеца само разкриви лицето си в грозна усмивка. Марсиани кимна отривисто. След това метна прощален поглед на костюма.

— Освен това — добави, — дори да има някой вътре, той или е мъртъв, или трябва да е полудял.

— А какво ще кажете за жаден? — попита го непознат пресипнал глас.

Тримата мъже замръзнаха. Тъбс се извърна първи, но краката му поддадоха и той тупна на металния под. Само треперещата му ръка стърчеше напред, сочейки костюма.

Скокливеца коленичи до него.

— Престани, за Бога! Не е призрак, просто вътре има някой. Капитане, разрешете да помогна на нашия гост.

— Разрешавам — кимна Марсиани и закрачи, без никакви признаци на боязън, към внезапно проговорилия костюм.

Марсиани изчака жадният им гост да пресуши няколко чаши вода, след това даде знак на останалите да ги оставят насаме в миниатюрната каюткомпания. „Монреал“ не беше пътнически кораб, а преоборудван превозвач и не разполагаше с никакви удобства. Капитанът се настани в един фотьойл, без да сваля поглед от русолявия мъж насреща. Беше облечен само със сиви панталони, без никакви надписи, а по голите му гърди и рамене личаха червеникави отпечатъци от прилепените доскоро датчици. Ала петната започнаха да се размиват още докато разговаряха.

— Какво правеше там навън?