Чарлз Ингрид - Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

Приглушеният тътнеж над главата му се усилваше. Едва ли му оставаше много време. Въздухът пукаше от бързо покачващата се температура, топлина от оръжията изригнали заряда си над нищо неподозиращия Кларон. Оставаше му една-единствена възможност. Той си смъкна ризата.

Отвори вратата на склада и започна да разкопчава презрамките на бойния костюм. С тихо бръмчене костюмът се пробуждаше за живот. Той се зае с трудната задача по поставянето му.

Първо прикачи към различни части на тялото си датчиците. Прилепи само тези, които бяха необходими за управлението. И без това едва ли щеше да му се удаде възможност да отвърне на огъня — не, всичко, което искаше, бе да се измъкне оттук. Друг въпрос беше дали ще успее навреме. Постави шлема и го затвори с отчетливо изщракване.

Покривът на къщата избухна в пламъци. През отворите нахлу оранжева светлина и го обля. Костюмът издържа на ударната вълна въпреки огромната й мощ. Без да забелязва какво става около него, Джек нагласи и последните връзки и почти веднага холограмата светна с тихо пращене.

Беше се постарал през всичките тези месеци костюмът да е зареден и смазан — макар че се боеше от него. Все още се страхуваше, но повече се боеше от смъртта, която дебнеше отвън.

Огнената буря опустоши за миг къщата и Джек се озова на открито. В оранжевото сияние на пожарищата окото на Звездния портал бе станало зловещо синьо. Джек се втурна към него, подскачайки с лекота, благодарение на стаената в сервоусилвателите на костюма мощ. Почвата под него бе овъглена и изпепелена, но костюмът се придвижваше еднакво добре върху всякакъв терен.

Вдигна глава само веднъж и докато сензорите пищяха тревожно заради ярката светлина, успя да зърне огромния боен кораб, който кръжеше отгоре, с все още сияещи термощитове. Не можа да го идентифицира. Дулото на едно оръдие се извърна към него. Джек присви глава и съсредоточи цялата налична енергия за последния скок. Изопна ръце и се хвърли, скачайки с главата напред, право в синкавата завеса на Звездния портал.

Порталът го обгърна, прие го в дремещата си вътрешност и го накара да застине в пространството. Джек успя за миг да извърне глава и да погледне назад. Червени и оранжеви пламъци се носеха на бушуващи вълни из горите около Атаракт — и по цялата повърхност на Кларон. След това Порталът се активира и го понесе нататък и отвъд .

3.

Във всяка новобранска школа все има по някое хлапе, което не се подчинява на сержанта, когато той казва: „Не питай“. Винаги. Това е универсален закон, като гравитацията. Дори и да не искаш да узнаеш отговора, все се намира някой глупак, който настоява да го чуе.

— Какво ще стане, ако десантните капсули променят курса си и вместо да се спуснат на планетната повърхност поемат към открития космос?

Някой от задните редове се изкиска, сетне попита шепнешком:

— Какво ще стане, ако вместо главата, напъхаш в шлема задника си?

Но сержантът не отговори и на двамата, докато ги разглеждаше с нескрито пренебрежение.

— Не питай — произнесе лаконично той. — По-добре да не знаеш.

— Да де, но все пак — какво ще стане? — настояваше хлапето. — Искам да кажа, костюмът разполага с достатъчно резерви от въздух, той е херметически изолиран. Има радиовръзка, вода — значи ще се справиш, нали? Докато дойдат да те приберат. Вярно, че става въпрос за боен костюм, но той е като космически скафандър.

— По-добре да не знаеш — повтори уморено сержантът.

Ала хлапето продължаваше да упорства и това си бе универсален закон — няма да млъкне, докато не получи отговора или не го накажат с петдесет обиколки.

В случая със Сторм хлапето в новобранската школа получи петдесет обиколки. Но докато надничаше през лицевото стъкло, Сторм си помисли: „Сега вече зная отговора, сержант. И той е… да, ще издържиш. Не вечно, разбира се. И едва ли докато те намерят, особено ако се носиш в пространството край някой тунел. Но ако не ти, ще издържи костюмът.

Вероятно по-дълго, отколкото ще издържи разсъдъкът ти.“

Докато описваше поредния кръг в черния космос, молейки се да се извърти така, че да не вижда заслепяващата светлина на звездата, ето такива и други подобни мисли го измъчваха. Зад гърба му продължаваше да блести златното око на Звездния портал, немигващото божество, което го бе докарало чак тук, преди отново да потъне в дрямка.

Дори не изпитваше желание да отмерва времето, което може би му оставаше. Мисълта бе твърде потискаща, пък и без това вероятно дните му бяха подарени още от онзи момент преди двайсет години, когато бе попаднал в ямата, заобиколена от драки. Толкова по въпроса за подареното време. Вместо това се опитваше, но внимателно, много внимателно, защото всяко необмислено движение го отхвърляше в друга посока, да приключи със свързването на костюма, оръжията и всичко останало.