Чарлз Ингрид - Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

И в кларонското утро ехото на тази усмивка отново пробуди блясъка в очите му. Той хвърли багажа си в скутера, настани се на седалката и го подкара, заслушан в песента на птиците в небето. Някоя червеноопашка призоваваше с чуруликането си друга. Скоро двете птици прелетяха над него и се скриха с радостни звуци в близката гора.

На Сторм Кларон му харесваше. Далеч повече, отколкото бе предполагал лаборантът, и заради неща, за които въобще не се бе досетил. Рудодобивните синдикати, които владееха планетата, работеха така, че да запазят крехкото й екологично равновесие. Това бе неписан закон, който спазваха всички. Промишлеността бе „чиста“ и повърхността на планетата кипеше от живот.

През всичките тези месеци му създаваше проблеми само местната пивоварна „Самсон“. Един тукашен вид кларонски невестулки бяха развили вкус към ечемичените посеви… и апетитът им заплашваше да ги превърне в изчезващ вид.

Не че Сторм имаше нещо против невестулките. Вярно, бяха му създавали неприятности и друг път, но нищо толкова сериозно, че да поведе война с тях. Проклетите дребосъци обичаха да му крадат запасите и се скитаха из територията, която бе под негово наблюдение, като истински чергари — малките в средата на групата, а покритите с белези ветерани отвън, тъй като бяха достатъчно едри, за да прогонят с острите си зъби дори хищници. При опасност обикновено се изправяха на задните си крака, за да изглеждат по-големи. Но когато откриха ечемичените насаждения на пивоварна „Самсон“, животинките решиха, че са попаднали в рая. В началото не смяташе за нужно да ги избива — невестулките се тъпчеха до пръсване, непривикнали към подобно изобилие от храна. Често намираше подутите им трупчета, натъркаляни близо до посевите.

Но не им трябваше много време, за да се ориентират в обстановката. След това започнаха да се хранят далеч по-умерено, а той трябваше да спори със „Самсон“ за правото им на живот. За щастие ултразвуковите прегради, които измисли, изглежда си вършеха работата.

Сторм не знаеше каква ниша в екологичната пирамида на Кларон заемат невестулките, но се надяваше да разбере. Във всеки случай беше щастлив, че успя да ги запази.

Слънцето се издигна над хоризонта и озари върховете на дърветата. Той погледна към равнините, към мините и зърна пушеците от техните комини. Вече се чувстваше като у дома на тази планета. Кой знае, може след някой и друг ден да отскочи до миньорите и да им каже здрасти. Нищо лошо нямаше да се поразвлече малко.

Натисна педала и скутерът се понесе безшумно напред. Сянката му се плъзгаше по земята. Може би няма да е зле да се отбие и до Атаракт… това бе тукашната база. Досега бе намирал какви ли не извинения, за да я заобикаля. В източния й край имаше нещо, което малко го безпокоеше. Звезден портал — истинската причина, заради която бе рейнджър на Кларон.

Той не беше само обикновен пазач на Портала. Да, екзобиологията, с която се занимаваше, бе важна, но само ако след миньорите тук започнеха да прииждат колонисти. Ала всъщност именно заради Портала — този необичаен тунел в тъканта на вселената — го бяха пратили на Кларон. И Сторм го наблюдаваше. Наблюдаваше го с неосъзнато безпокойство, тъй като за разлика от местните, знаеше добре с какво си има работа. Всъщност, Сторм познаваше твърде добре стаените в него сили. Кларон е бил открит в другия край на тунела, когато най-сетне преодолели Портала, и за целта била необходима енергия, колкото за една малка свръхнова. Звездните портали са съвсем малко и на огромни разстояния, тъй като са твърде скъпи и прекалено опасни за равновесието на галактиката. Този тук не беше нищо повече от щастлива случайност… и щеше да си остане така, поне докато той бе рейнджър на планетата. Доминионът не желаеше да го използва.

Джек искаше Порталът да бъде затворен, но знаеше, че това едва ли ще се случи.

Докато изравняваше скутера със златистото око, той неволно въздъхна. Порталът се намираше доста близо до неговата къща. Първо направи необходимите измервания, за да се увери, че продължава да е закотвен. Енергийните вълни, които се излъчваха от него, пулсираха осезаемо. Беше монтирал няколко ултразвукови прегради, за да попречи на случайното навлизане в зоната пред Портала. Спомни си за невестулките и лицето му се сгърчи в нервен тик. Опита се да си представи как ли ще изглеждат мъничките им личица, ако се озоват някъде далече в открития космос.

След като приключи с измерванията, обърна скутера и включи записващото устройство. Утринният вятър, който идеше откъм Атаракт, облъхна лицето му, изсушавайки капчиците пот, избили на челото му. Вятърът беше студен и носеше странни и чужди миризми, различни от тези на планетата, на която бе израсъл. Крепостта на Дорман беше аграрна планета и там неизменно ухаеше на прясно разорана почва и пестициди, на току-що прибрана реколта. Пое си дъх с пълни гърди. Почти бе забравил на какво мирише Дорман… след годините, прекарани вътре в скафандъра, където вонеше само на собствената му пот и на смазочното масло за бойния костюм.