Чарлз Ингрид - Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

Когато транспортният кораб най-сетне ги бе открил, той бе единственият оцелял на дъното на ямата, но тогава това вече нямаше значение за него. Бяха пратили само един кораб с криогенни капсули. Беше пълен едва на три четвърти, все с оцелели след дракската инвазия на Милос. Събираха ги от повърхността на планетата като смачкани насекоми… всичко, което бе останало от елитната армия на Доминиона.

Деветнайсет години по-късно, без три пръста на краката и кутрето на дясната ръка, той беше готов да напусне болницата за ветерани, когато, в последната нощ, преди да бъде изписан, сестрата неочаквано го посети. Бяха прекарали и други нощи заедно и това не би трябвало да го изненадва, ала този път тя го отведе до своето шкафче и онова, което видя вътре, накара главата му да се завърти.

— Не ти ли харесва?

Флексобрънките му намигаха, сякаш някой бе подредил в шкафчето цяла колекция от перли.

— Това… е моят костюм.

— Знам. — Беше го хванала за ръката, но пропусна да долови трепета, който преминаваше през тялото му.

— Нали трябваше да бъдат унищожени всичките?

Тя му се усмихна.

— И това знам. Но този си е твой. Ти оживя… и аз си помислих… добре де, какво значение има? Помислих си, че ще искаш да го запазиш, и затова го прибрах.

Джек не можеше да откъсне поглед. По всяко друго време, във всяка война Рицарите на Доминиона бяха готови да продадат душата си, за да задържат бойния костюм.

Сетне го завладя ужасяваща мисъл. Джек си припомни вледеняващия страх, който бе изпитвал в сънищата си, всеки път, когато си спомняше за милосите и тяхната способност да създават берсеркери. Ами ако е така? Сестрата не знае какъв подарък му прави, тя не е и чувала дори за подобни неща.

Отвън отново долетя песента на птиците и той се върна към действителността. Въздъхна и затвори вратата на склада. Ще знае, че е оздравял напълно, едва когато пристъпва в това помещение без никакъв страх.

А дотогава възнамеряваше да открие човека, който го бе превърнал в страхливец — и да го убие.

Сигурно за двайсети път от началото на разговора лаборантът рехабилитатор сведе поглед към папката пред себе си, не толкова за да прочете какво пише в нея, колкото за да скрие лицето си от човека, седнал срещу него. Лаборантът беше изплашен. Страхуваше се още от първия миг, преди близо седем месеца, когато изписаха този човек от болницата и го прехвърлиха в неговия рехабилитационен център. Човекът беше Рицар — идеалист, обучаван да води „чиста“ война, изпълнен с убеждение в правотата й, дал клетва, живял, страдал и се борил съобразно нея. А сетне го бяха предали на Милос, както и хиляди негови побратими — тъкмо по тази причина той бе истинска бомба със закъснител. Какво си мислят неговите началници, мътните ги взели, че може да се справи с проблемите на един Рицар? Слава на Бога, че пациентът вече не разполагаше с бойния си костюм и че Рицарите бяха разпуснати преди години. В днешни времена пехотата бе само пушечно месо и лаборантът можеше да решава проблемите им. Екранът на компютъра премигна, сякаш за да му напомни, че го очаква още работа.

— Не ме интересува къде ще ме пратите, но нека да е някъде, където ще съм сам. Искам да бъда сам. — Сторм премести поглед към стената, на която блестеше успокояваща холограма. Гледа я, докато изображението започна да се замъглява, после притвори очи.

— Няма много хора, толкова самотни като вас — отвърна лаборантът. Сетне въведе нещо в компютъра. — Е, добре. Ще ви препоръчам няколко възможности, които са свързани с началното ви обучение. Но едно ще ви кажа, Сторм, не е никак лесно да бъдеш сам. Когато го осъзнаете, най-сетне ще проумеете какво се опитвам да ви внуша през тези седем месеца. — Изправи се, втренчил поглед в лицето на русолявия мъж. Четирийсетгодишен ум в стройното тяло на двайсет и две годишен младеж — ала и двете части жадуваха за възмездие и притежаваха инстинкти на убиец, трупани от човека в продължение на хиляди години.

Джек дори не чу, че лаборантът е излязъл. Беше погълнат от мислите си и от нови видения. Протегна ръка и сви мускули. Кутрето на дясната му ръка липсваше, на негово място бе останал само ръбец. Той почеса белега. Пръстът, който му бе спасил живота… за да го запокити право в пъкъла на съвременната действителност.

Бяха му го обяснявали сигурно стотици пъти. Лекарят, сестрите, лаборантът рехабилитатор, пишеше го в компютъра му, ала въпреки това му се струваше нереално и невъзможно.