Чарлз Ингрид - Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

Какво странно чувство за хумор имаха тези милоси. Всъщност, нищо чудно всичко това да са пиянски приказки, родени в местните кръчми след солидно количество алкохол. Рицарите обичаха да заимстват разни неща от местния фолклор, всеки път, когато скучаеха, преди да дойде време да подхванат поредната „чиста война“.

Дюните точно пред тях внезапно се размърдаха и нагоре изригнаха пясъчни фонтани. Предавателят му избухна в какофония от звуци.

— Лейтенант, драки на два часа!

Сторм изкриви устни в мрачна усмивка. Ето най-сетне враг от плът и кръв, с когото да се справи. Той огледа индикаторите, за да се увери, че всички системи са в готовност, сетне се завъртя.

Драките бяха насекоми, също както чакалите — бозайници. Чувстваха се еднакво добре и на два, и на четири крайника, благодарение на извивката на гръбнаците им. Джек се приготви, докато ги наблюдаваше как изскачат от пясъците, където бяха изкопали своите гнезда, и се понасят в жива вълна, за да се приближат достатъчно, да се изправят на задните си крака и да открият огън. Драките бяха свирепи същества, отдадени на една-единствена цел — пълно унищожение. Такива поне бяха техните бойци. Всъщност и дипломатите им бяха не по-малко целеустремени и неотстъпчиви.

Той изпъна пръст и пусна от ръкавицата си дълъг огнен откос, който забави челото на вълната. Предната линия на драките се огъна и се люшна настрани, докато войниците отзад сваляха пушките от гърбовете си.

На Милос те разполагаха с известно предимство, тъй като бяха пристигнали тук първи и бяха започнали отвратителното си тераформиране. Но дори това малко предимство можеше да се окаже катастрофално за Доминиона. Милос почти със сигурност бе загубен… повечето батальони бяха или напълно изтребени, или изтикани към пустинята, откъдето се надяваха да бъдат евакуирани на орбита. Задачата на Джек, доколкото той разбираше, бе само да забави настъплението на драките.

Мрачната усмивка не слизаше от лицето му, докато пристъпваше бавно напред, сеейки пред себе си смърт, без да сваля поглед от енергийните индикатори, които бавно пълзяха надолу. Под тежките му ботуши хрущяха изпепелени трупове.

Ето това беше „прочистващата операция“. Трябваше да задържат драките тук достатъчно дълго, за да могат останалите войски да се натоварят на корабите и да се изтеглят — преди да дойде и техният ред. Както им бяха обещали…

Той крачи начело, изпълнен с увереността, че хората му го следват, макар да вижда, че фронтът не е никакъв фронт, а несекваща вълна от драки. Това, за което се смяташе, че е малък аванпост, се бе оказала плътно наситена с противници зона, и те вече бяха попаднали в клопката, крачейки върху изпепелени насекомоподобни трупове и димяща плът. Сторм стреля едновременно и с двете ръкавици, без да спира, използвайки реактивните двигатели, за да прехвърля стените от трупове и снаряжение.

Някъде по средата на пътя Билоски извиква и спира на място, изчерпал енергията си. Крясъците му стават оглушителни, когато драките разрязват костюма му с диамантена резачка и го измъкват навън. Без да обръща внимание на виковете му, Джек продължава напред. И без това няма друг избор. Районът за изтегляне е съвсем близо пред тях. Но за да го стигне, трябва да премине през труповете на драките. Там някъде го очакват хибернационните сънища и пътешествието до дома. Сънищата…

Заобиколен от останките на своя батальон и от бегълци от останалите подразделения, той оцелява достатъчно дълго, за да падне в една яма — яма, заобиколена от драки. Войните на Доминиона издържат още няколко дена, опрели гърбове, стрелящи само когато е абсолютно необходимо, докато около тях се плискат безбрежни вълни от насекоми. Неведнъж Джек вижда застиващи бойни костюми, чиито притежатели са издъхнали, а обвивката им наподобява неподвижна статуя в ямата. От някои от тези костюми излизат чудовища, които щурмуват краищата на ямата и изтребват до стотина драки, преди да бъдат унищожени. Той знае, че това са берсеркери, но смята, че сънува някакъв кошмарен сън, и се старае да не обръща внимание на празните, разкъсани бойни костюми, наподобяващи по-скоро строшени черупки на яйца. Един от тях, който се въргаля наблизо, има на гърдите си Кръста на Айвънхоу.

И докато стои там в ямата и стреля, той си мечтае за сънищата. Мечтае си да се измъкне оттук жив, заедно с другарите си. Това е, което иска най-много. Има и други мечти — като тази да може да се почеше. Освен това му се струва, че чува някакви гласове в костюма, нещо шепне зад гърба му и той разбира, че започва да губи контрол. Защото, както казваше леля Мин, когато дяволът ти хвърли око, той първо започва да ти шепне зад гърба. Ала Сторм се страхува да погледне назад. Иска само да заспи, докато лети към дома. И когато най-сетне спасителният кораб се спуска, той не знае дали сънува, или наистина го вижда… и дали ще успеят да ги измъкнат зад тази плътна стена от драки.