Чарлз Ингрид - Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

Той щеше да носи Сияещия костюм — в противовес на мрака, който съпровождаше смъртта. Той беше нейният враг. Измамникът.

… боен костюм от флексобрънки, носен от човек на честта, който я призовава…

Амбър премигна и се загърна по-плътно в дрехите си. Тази заблудена мисъл изплува в главата й, като погнато от вятъра листо. Изтърколи се през съзнанието й и изчезна, без да остави и следа, както камъните не оставяха следа върху пясъка след порива на вятъра. Но все пак, тя го познаваше…

Може би отново беше обезумял, но в такъв случай бе изминал доста дълъг път, за да открие себе си. Имаше усещането, че някой, не, че цяло множество го следва, пристъпвайки след него през тази пресечена местност, която с лекота би съсипала и най-издръжливата машина. Всеки път, когато спираше уморено, оглеждайки се за вода и храна, пред него се появяваше битианец и му предлагаше това, от което се нуждаеше. Един или двама от тях дори се опитваха да го заговорят на примитивен английски. Благодариха му, задето бе пречистил храма. Това бе разбираемо за Джек. Но не и останалото. Наричаха го техен Герой, назоваха го и с други имена, заради които му се искаше да извие врата на Колин, ако някога успееше да се прибере в града най-сетне. Мислеше си да ги попита за Амбър. Бяха му казали, че при Върховния жрец живеел „прероден“ човек, и той реши, че става дума за нея. Може би и тя щеше да излезе, за да го поздрави, и тогава Джек щеше да я вземе в обятията си и да я увери, че всичко ще бъде наред.

Но сред тази непрогледна завеса от пясък едва различаваше отделни форми. Сензорите му бяха повредени, екраните едва функционираха, широкодиапазонният монитор не работеше… но въпреки това усещаше по някакъв неуловим начин, че го следват, докато крачеше по криволичещия път за Сасинал. Веднъж спря, останал без сили, после се строполи върху пясъка и миг по-късно осъзна, че някой е свалил шлема му и му е положил влажна кърпа на челото, след това разпънаха над него шатра и му дадоха да яде пресни плодове. Имаше странното чувство, че битианците владеят силата да спират и пускат отново бурята.

Едно обаче не можеше да проумее — какво бе станало с фантом. Изглежда създанието, което обитаваше костюма, бе преминало през някакъв процес на пробуждане. Вече нямаше и следа от познатия му импулсивен, склонен към агресия характер. На негово място се бе появило мрачно и уравновесено същество, осъзнаващо трудностите на живота, готово да воюва, да трупа опит и да расте…

Сега вече фантом беше негов Спътник. Беше му по-близък дори от възлюбена. Фантом помнеше Милос и Пясъчните войни — макар и смътно. И беше готов да помогне на Джек да узнае истината за миналото.

Край на кошмарните сънища и мъчителните видения. Джек вече имаше Спътник, който щеше да го подкрепя всеки път, когато разсъдъкът му беше заплашен.

Освен, разбира се, ако вече не беше полудял.

В такъв случай вътрешният диалог бе само още един симптом.

Роулинс събуди Кевин на сутринта. Първото, което му направи впечатление, бе зловещата, абсолютна тишина. Секнал бе несекващият звън на камбанките от гоблените. Едни бяха изпопадали, други — разбити на парчета.

Той отиде до стената само за да открие, че там вече са се струпали мнозина. Повечето бяха битианци, но видя също Свети Колин с неговия военен помощник, Денаро, този арогантен кучи син.

Джонатан, телохранителят, застанал в подножието на стената, го погледна обезпокоено.

Роулинс му помогна да се покатери, а Колин се отдръпна и му стори място.

— Исусе!

Колин се закашля смутено и Кевин побърза да добави:

— Простете, ваше преподобие.

— Няма нищо.

Нямаше думи, с които да бъде описана гледката. Хиляди и хиляди битианци бяха насядали из равнината, която заобикаляше Сасинал. Вятърът бе оскубал тревите и храсталаците, но сега на тяхно място се ширеше това мистериозно море от татуирани лица и тела. Във въздуха бе увиснал загадъчен и възбуждащ мирис.

Не всички бяха войници. Застанал от другата страна на Свети Колин, доктор Куадах обясняваше на висок глас, че някои от тях са дошли от Северната полусфера, прекосили са океана, за да седнат пред вратите на Сасинал. Нямаше и следа от животните, които обитаваха пространството зад стените.

— Какво правят там? — попита Кевин.

Колин повдигна рамене. Куадах разтърка набръчканото си лице и отговори:

— Чакат.

— Какво чакат?

— Всичко и нищо.

Кевин сбърчи озадачено вежди. Колин го потупа по рамото.