Чарлз Ингрид - Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

Колин остана надвесен над него, макар да усещаше, как топлината под ръката му бързо се разсейва. Едва успяваше да сдържа сълзите си.

Изведнъж Роулинс се раздвижи отново. Отвори очи и погледна нагоре.

— Преподобни?

— Лежи мирно. Сигурно си много слаб. Но няма да умреш. Ще пратя да повикат помощ. — Колин се изправи и едва сега почувства бремето на годините.

Момчето остана да лежи на земята, изглеждаше сякаш спи.

В посолството не бяха останали живи драки, които да сторят нещо лошо на Роулинс, и затова Колин не се поколеба да го остави. Трябваше час по-скоро да се върне при стената до Източната порта, за да спре Уинтън, преди да е осъществил налудничавия си замисъл. Докато бързаше по улицата, наложи се да използва цялата си воля, за да накара треперещите си крака да го слушат.

Унесен в сън, Роулинс така и не чу потракването на прокрадващите се към него хитинови крака. Дурл измъкна оръжието от кобура на поваления Рицар. Едва след това го огледа през фасетните си очи. Не се съмняваше, че чуждоземецът е прострелян смъртоносно и скоро ще издъхне. Той също се отправи към изхода.

Джек се изкатери на билото. Чуваше тежкото си дишане и — което бе по-неприятно — усещаше, че е подгизнал от пот. Малко след зазоряване вятърът утихна напълно, отнемайки силата на пясъчната буря. Той си свали шлема и го закачи на колана.

Долината, която се ширна пред краката му, се бе превърнала в океан от битианци. Джек започна да се спуска надолу по склона, като се питаше дали вижда мъртви или живи същества. Разтърка очи. Задните камери не работеха. Нямаше никаква представа какво се случва зад гърба му. Спря и се обърна.

Керван от пясъчни платноходки — почти до хоризонта. И стотици, може би хиляди туземци, които го следваха пешком.

— По дяволите! Трябваше да се досетя — промърмори Джек.

„Колин те накисна.“

— Може би. А може да идват насам за вода и припаси.

Фантом се изсмя, с дълбок, отекващ смях. Джек поглади уморено челото си.

„Поне не се опитват да ни нападнат. Както виждам, най-добре ще е да се отправим към Източната порта. Виж, тълпата в тази посока се е разтворила. Накрая с два кратки тласъка на реактивните двигатели ще прехвърлим стената.“

„Не ми изнасяй лекции по стратегия и тактика, кръвожадно привидение.“

„Слушам.“

„Ако искаш да ми бъдеш полезен, намери Амбър. Предполагам, че е някъде в множеството.“

Настъпи пауза, после:

„Амбър е втората фигура при вратата.“

— Какво? — Джек подскочи и хукна натам.

Битианците се отдръпваха от пътя му и Джек се движеше като лодка, пореща водата с носа си. Дори забрави колко тежък и непохватен може да е костюмът. Извика: „Амбър!“ и чу гласът му да отеква в стената.

Тя се надигна.

Беше Амбър и същевременно не приличаше на нея — той заби пети в песъчливата почва, втренчил поглед в прегърбеното, загърнато в наметало същество, което пристъпваше към него.

Цялото беше покрито с прахоляк. На ръст беше колкото Амбър. Би могло да е Амбър.

Джек също направи крачка към нея, докато зад гърба му се надигаше ропот, а насядалите битианци се изправяха.

— Амбър?

Тя отдръпна ръце от наметалото. Виждаше само очите й, всичко останало бе покрито с прах, косата й бе скрита под качулката, а кожата й бе цялата в татуировки.

Татуировки!

Негодникът я бе изрисувал така, както туземците украсяваха телата си на тази планета.

— Амбър!

Тя премигна, но в златистите й очи нямаше и следа от топлина.

Джек спря пред нея, усещайки как сърцето му думка в гърдите.

— Джек! Джек!

Вдигна глава и забеляза, че Кевин го вика от стената. Отново извърна учуден поглед към Амбър.

Но преди да направи нещо, битианците нададоха оглушителен рев, защото Всемогъщия Хусиах се бе изправил на крака. Той произнесе нещо на местен език, пристъпи към Джек и го повтори:

— Време е.

Вратите се разтвориха и на полето излязоха триста облечени в бойни костюми Рицари. Битианците потънаха в мълчание.

Джек заобиколи Амбър.

— Накарай ги да свалят костюмите, Кевин! Те са заразени!

Кевин се спусна плавно от стената, използвайки реактивните двигатели.

— Какво има, Джек?

— Прекарах последните два дни в неведение дали ще успея да се върна в града. В костюмите има паразити… паразити от Милос. Тези гадинки се хранят с топлина и пот, развиват се, после се прикрепват към живото тяло. А след това… го изяждат. Наричат се милоски берсеркери — натъкнах се на шест такива, шестимата, които изгубихме при Черната пикоч. Не зная как и защо става, но съм сигурен, че опасността е реална — всяка минута, през която се носи костюма, е минута по-близо до смъртта. А краят наистина е ужасяващ, повярвай ми.