Чарлз Ингрид - Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

— Ясно, сър. Разбрах ви.

— Как върви подготовката за евакуация?

— Прехвърлихме почти двеста души на стартовата площадка, сър.

Кевин кимна. Площадката бе достатъчно далече от града, така че щяха да излетят дори и битианците да го завладеят напълно. Въпросът бе как да прехвърлят там Колин и последователите му, а също и останалите рицари.

— Добра работа — не пропусна да отбележи той.

— Да, сър! — лицето на Роулинс грейна. — Свързахме се с капитан Сторм, сър! Каза, че идва насам.

— Какво?

— Да, сър.

Кевин също се засмя.

— Брей, това е нещо, което бих искал да видя с очите си. Още ли е на линия?

— Не, сър. Костюмът му не функционира с цялата си мощност. Предполагам, че е имал известни проблеми.

— В такъв случай задачата ти се променя. Няма да пазиш Колин, искам да идеш и да ми го доведеш. Ще ви чакам при градската порта. Ако имаме късмет, ще успеем да вкараме Сторм, а после всички да се измъкнем с ховъркрафта.

Роулинс отдаде чест и си тръгна. Кевин ги изпроводи с поглед до входната врата. След това си закопча куртката, постави колана с оръжията и за втори път тази сутрин се отправи към стената.

Когато стигна дракското посолство Роулинс се поколеба. Настръхна при мисълта, че ще види къде точно живеят онези… насекоми. Мисълта, че може да ги завари, докато се хранят, накара стомаха му да се свие. Но той имаше заповеди и трябваше да ги изпълни.

Само една от къщите в Сасинал бе оборудвана с врата. Когато обаче я приближи, за свой ужас Роулинс установи, че не се охранява и зее отворена. Побутна я с пръсти и тя поддаде без съпротивление.

Почти бе готов да се обърне и да си тръгне. Но си спомни за Кевин… и за Свети Колин, който може би беше вътре, без никакви приятели до себе си. Роулинс не беше Скиталец. Дори не им симпатизираше. Но знаеше, че както командирът, така и капитан Сторм са много близки с този човек.

Което означаваше, че Колин на всяка цена трябва да бъде спасен.

Преглътна мъчително и пристъпи прага, очаквайки всеки момент в гърдите му да се забие изстрелян от драките куршум или лазерен лъч да го покоси през краката.

И в двора нямаше следа от охрана. Сега вече Роулинс усети, че го обхваща ужас. Направи още няколко крачки и изведнъж замръзна. Започна да му се повдига. Насред двора бе проснато размазаното тяло на дракски пазач. Под него се виждаше локва засъхнала кръв.

— Божичко!

Той се задави. Къде ли беше Колин?

Роулинс заобиколи драка и се озова пред вратата на сградата. Тук спря и наостри слух.

Гласове… откъм десния коридор.

Вместо да влезе безшумно, той хукна право натам и когато стигна входа за приемната, не спря, а се хвърли през него.

Тъкмо по тази причина огънят от пушката на Уинтън попадна в него, вместо да покоси Свети Колин.

Роулинс извика от болка, блъсна се в Колин и го събори, закривайки го с тялото си, докато куршумите продължаваха да разкъсват гърдите му, превръщайки ги в кърваво месиво.

Уинтън бе застанал насред стаята. В краката му лежаха Дурл и неговия помощник. Подът бе залят с кръв, към която скоро се присъедини и тази, която бликаше от раните на Роулинс.

Уинтън се озърна. Колин забеляза, че погледът му се насочва към него и притисна по-плътно към себе си тялото на Роулинс. След това затвори очи и започна да се моли: „Не позволявай да иде напразно жертвата на това момче…“

Уинтън стисна оръжието, дишайки тежко. Знаеше, че куршумите най-вероятно са разкъсали и двете тела. В пълнителя бяха останали съвсем малко. Въпросът бе, че не разполагаше с резервни патрони. А искаше да запази няколко за Джек Сторм… за всеки случай.

Обърна се и напусна тичешком посолството.

Роулинс изстена. Опита се да се надигне, притиснал с длан разкъсаното си тяло.

— Сссвети…

Колин се измъкна изпод него. Ребрата го боляха и расото му беше скъсано, но вплетените норцитови нишки бяха поели по-голямата част от удара. Състоянието на Роулинс беше доста тежко. Колин положи ръка на челото му.

— Не плачи, синко. Лежи спокойно.

И отново започна да се моли. Обръщаше се към оногова, комуто вярваше безрезервно, и го призоваваше да направи още едно чудо… само едно…

Роулинс започна да трепери, неспособен да овладее тремора на ръцете и краката си. Дори петите му се блъскаха в земята, а зъбите му тракаха шумно. Единственото топло място в тялото му беше коремът, откъдето бавно се изсипваха червата му. Кръвта продължаваше да се стича между пръстите му…

Той спря да се движи.