Чарлз Ингрид - Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

— Битианците не се придвижват по време на пясъчна буря.

— Правилото не важи, когато става въпрос за нещо, свързано с древно пророчество.

— Какво например?

— Началото на края на Втората епоха и зората на Третата, възвестяваща края на света. И в двата случая ние с вас не бива да оставаме в града. — Тед преглътна уплашено, докато се чудеше как да убеди командира.

Кевин го погледна замислено. Сетне се обърна към Роулинс.

— Кога трябва да се върне капитан Сторм?

— Честно казано, закъснява. Доколкото ни е известно, озовал се е в покрайнините на една малка буря на север. — Но Роулинс премигна нервно и Кевин си даде сметка, че младият лейтенант е обезпокоен. Защо ли Сторм не се бе свързал с тях?

Кевин почувства, че стомахът му неволно се свива. Ами ако наистина се е натъкнал на дракско пясъчно убежище? Дори само едно такова можеше да им създаде шестнайсет хиляди различни неприятности. Той се изправи.

— Какво можем да очакваме от битианците?

— Става въпрос за едно древно пророчество. За нещо, което чакат от стотици години. Идва времето за Светото изпитание… за тримата герои… от които само един ще оцелее… ако въобще оцелее. Доколкото мога да се ориентирам сред всички тези фанатични брътвежи, става дума за настъпването на Третата епоха. Ако обаче това не се случи, битианците са готови да се самоунищожат, както и да унищожат всичко живо на тази планета.

Роулинс подсвирна от изненада.

— Лейтенант, ако обичате, повикайте Ласадей — нареди Кевин.

Високият момък напусна неохотно помещението.

Веднага щом стъпките му затихнаха, Кевин посочи Тед.

— Не си тук, за да ми съобщиш за Светото изпитание, а за да си спасиш кожата. Защо въобще смяташ, че капитан Сторм има интерес това да стане?

Тед облиза нервно устни. Озърна се, не откри никакви признаци, че отнякъде ще получи помощ, и реши да рискува.

— Знам защо е била изпепелена Кларон. Аз съм пилот на скутер. Извършвам въздушни проучвания. Работих там за миньорите. Това е дълга история, още от времето на Пясъчните войни.

— Имам време — успокои го Кевин. — Слушам те.

Пилотът се подпря на масата.

— Невинаги съм бил в тежко положение. Като пилот печелех добре. Но после се натъкнах на нещо, което не биваше да виждам. Дракско пясъчно убежище на Кларон. По онова време Кларон бе новооткрита планета, на която й предстоеше колонизация. Но проклетите драки сигурно не са го знаели. Чували ли сте за Пясъчните войни? — Тед погледна въпросително Кевин. — Може би. Но тогава сте бил хлапе, също като мен. Както и да е, търсех един човек на Кларон. Един Рицар. Знае се, че в края на Пясъчните войни драките са унищожили всички — с изключение на един или двама дезертьори, но този не беше такъв. Те бяха нашият елит, нали знаете?

Кевин кимна, малко по-отривисто.

— Както и да е, някой в Доминиона бе узнал, че драките почитат храбростта на победените си противници. Нямали нищо против да приемат на служба някои от най-добрите си врагове. Почитали ги, обръщали ги в своята вяра. Ако и това не се получело, просто ги принуждавали да се подчиняват. А сетне ги оставяли някъде, където да бъдат намерени. Та както казах, бях тръгнал да търся един от онези „изчезнали“ Рицари. Така и не го намерих обаче. Вместо него открих пясъчното убежище. Докладвах за находката, а следващото, което се случи, бе, че над планетата увиснаха бойни кораби и я изпепелиха. Никой не трябваше да се измъкне от нея. Никой. Аз успях само благодарение на това, че бях излязъл на разузнаване и се намирах в един отдалечен лагер. Но след това агентът, за когото работех, посети евакуационния лагер и се постара да ме убеди, че не бива да казвам на никого за своето откритие.

— Но ти си разговарял със Сторм. Защо? — Кевин се напрегна. Знаеше защо. Сторм е бил на Кларон. Сторм добре знаеше какво представляват пясъчните убежища. Но освен това Кевин бе наясно, че не Сторм бе изгубеният Рицар. Той се изправи.

— Защото работя за много и различни хора. Когато отидох там, смятах, че ще бъда вън от опасност. — Тед се засмя горчиво и поклати глава. — Вече не се съмнявам, че битианците са ужасно корави създания — особено когато въпросът опре до умирачка. Виждате ли, те знаят, че имат само един живот. Телата им обаче непрестанно се обновяват. Тези, които срещате днес по улиците, са същите, които са крачели по тях и преди двеста години, дори преди хиляда години. Но истината е, че те са уморени. Веднъж вече са замърсили този свят, после са го почистили и са привикнали с по-опростен начин на живот, но са уморени. Повечето от тях не желаят настъпването на Третата епоха. Видели са всичко на този свят. Така че за тях смъртта е нещо като Божи дар. Аз обаче не желая да остана тук и да чакам да ме надарят с подобна чест. Проблемът е, че няма как да се измъкна без вашата помощ. Обърнах се към един посредник, а той вдигна ръце и ми обясни, че нещата зависят от Рицарите. Каза ми, иди при тях и поискай помощ. Разкажи им всичко, каквото знаеш, и остави на тях да решават. Така и направих. Отидох при Джек, а той ми обеща… — Тед млъкна и втренчи поглед в своя спътник. Но възрастният търговец се свиваше, сякаш му беше студено. Тед се пресегна и го потупа успокояващо по рамото.