Алфред Вогт - Войната срещу рулите

— Ще разбереш — отвърна Джеймисън.

Все още беше тъмно като в рог, когато Диди хвана една кола на Пресечка 2 и отлетя към хълма, от който „изследователите“ като него трябваше да наблюдават изгрева на Слънцето. Изкачи стъпалата, които водеха до върха, и откри горе още няколко момчета.

Не можеше да е сигурен, че са човеци, но някак си бе убеден, че са. Нямаше никаква причина, поради която един рул да вземе участие в този специален ритуал.

Диди се отпусна под един храст до призрачната фигура на едно от момчетата. Никой от двамата не заговори веднага. Накрая Диди попита:

— Как се казваш?

— Март. — Гласът на момчето бе съвсем тъничък.

— Намери ли звука? — попита Диди.

— Да.

— Аз също. — Той се поколеба, мислейки за онова, което бе извършил. За момент осъзна ясно колко добро е обучението, щом бе позволило на едно деветгодишно момче да действа, както бе действал той. После това избледня от съзнанието му и той попита: — Беше забавно, нали?

— Да.

Настъпи мълчание. От мястото си Диди можеше да види пулсиращия блясък на пещите. Дори небето пламтеше от отразявания бял пламък. По-нататък се виждаше блестящото като скъпоценен камък сияние, което отчасти обгръщаше Кораба. Небето постепенно изсветляваше и сенките ставаха сивкави. Вече можеше да разгледа Март — по-дребен от него, сгушен под храста.

Съмваше се и Кораба изплуваше от нощта. Металът на голите му горни ребра улавяше бавно пламъците на слънцето, което още не се виждаше от мястото, където седяха. Блясъкът се разширяваше надолу, слънчевата светлина проблясваше върху тъмните лъскави повърхности на завършените по-долни стени и масивната му форма се очертаваше все по-ясно на фона на небето.

Корабът израстваше от сенките като невероятно създание, по-голямо от всичко наоколо. От това разстояние стоетажната Административна сграда изглеждаше като част от неговото скеле — просто бяла колона на фона на тъмния колос. Диди остана да го наблюдава възторжено дълго след изгрева на слънцето. В светлината на новия ден корабът сякаш се готвеше да полети. „Още не — помисли тръпнещ Диди — още не.“ Но този ден щеше да дойде. Някой ден най-големият кораб, замислен и построен от човека, щеше да насочи своя нос към откритите пространства между звездите и да излети в мрака. И тогава рулите наистина щяха да бъдат принудени да отстъпят.

Накрая огладня и слезе от хълма. Закуси в едно ресторантче и преизпълнен от щастие се качи на една хелиокола и се отправи за дома.

Джеймисън чу тропването на външната врата, отвори очи и видя жена си да се запътва натам. Поклати неодобрително глава и тихо каза:

— Сигурно е уморен. Остави го да почива.

Тя неохотно се върна в леглото.

Диди прекоси на пръсти всекидневната и влезе в познатата обстановка на Игралната площадка. Вратата се затвори автоматично след него, светлините се включиха. Един поглед към контролното табло на стената му показа, че сложната роботна стая е усетила присъствието му.

— Твоят рапорт, моля — попита тя след секунда с един от характерните си гласове.

— Открих какво представлява звукът — каза щастливо Диди.

— Какво?

След като Диди отговори, Игралната площадка каза:

— Ти си едно потвърждение за ползата от моето обучение. Гордея се с теб. Сега върви да спиш.

Диди се вмъкна под чаршафа. Усещаше слабото трептене на стаята и треперенето на леглото, чуваше шума от потръпването на абсорбционните пластмасови прозорци. Подът поскърцваше слабо в унисон с всепроникващата вибрация.

Той се усмихна щастливо, но уморено. Никога вече няма да пита за звука. Това беше една „миазма“ от Дворовете, леко вибриране от масите на сградите, метала и машините, които стърчаха като пипала от Пътя.

Този звук щеше да бъде с него през целия му живот, защото, когато Корабът бъдеше завършен, един подобен проникващ звук щеше да излиза от всяка метална плоча.

Спеше и усещаше пулса на звука дълбоко в себе си — като неделима част от своя живот.

Джеймисън се събуди в обичайния час и тъкмо се готвеше тихо да се изплъзне от леглото, когато си спомни. Обърна се, погледна жена си и поклати щастливо глава.

Тя и момчето щяха да спят още часове. Той стана и отиде на пръсти в тоалетната. После закуси сам и обмисли как събитията през нощта биха могли да повлияят на следващите дълги дни. А че щяха да повлияят, бе убеден.

Изуолът беше доказал способностите си. Това, което направи като спаси живота на Диди, беше просто резултат от собственото му решение да използва всички възможни средства, за да помогне на момчето.