Алфред Вогт - Войната срещу рулите

— Диди — чу се шепот някъде отгоре, — не давай никакъв признак, че ме чуваш.

За миг Диди се вцепени, после се отпусна. Отдавна бе доказано, че рулските електронни устройства не могат да регистрират шепот.

— Трябва да влезеш вътре — продължи бързо шепотът. — След като влезеш, стой близо до вратата. Това е всичко. По-късно ще има още инструкции за тебе.

Диди откри откъде идва шепотът. От касата над вратата. Рулът бе споменал за радио, инсталирано там. Шепотът сигурно беше от него.

Но как щеше да се озове вътре, когато този рул така очевидно го забавяше? Говореше му нещо за някаква награда, но Диди едва го чуваше. Той разсеяно се огледа. Околните сгради тънеха в мрак. Небето беше съвсем черно.

Нямаше никаква следа от светлото утро, макар до него да оставаха броени часове.

— Ох — каза отчаяно Диди, — по-добре да вляза вътре. Слънцето скоро ще изгрее, а аз трябва да разгледам още много места.

— На твое място не си бих губил времето там — каза рулът. — Но все пак хвърли един поглед.

Диди отвори вратата, но рулът я хвана и каза:

— Само секунда.

Прекрачи прага, пресегна се над вратата и изтръгна някакви жици. После заяви:

— Реших, че ще е добре да създам нещо като военно положение за нашия малък експеримент. Просто прекъснах проводниците на новоинсталираната говорна система. Влез за малко вътре и ми кажи какво правят другите деца.

Вратата след Диди се затвори автоматично.

Адмиралът сви огорчено рамена и каза:

— Съжалявам, Тревор. Направихме най-доброто, което можахме, но те просто разрушиха единствената ни надежда за контакт с твоето момче.

— Какво планирахте да му съобщите? — попита Джеймисън.

— Съжалявам — отвърна адмиралът, — това е поверително.

От своята клетка в караваната край сградата изуолът предаде телепатично на Джеймисън:

Аз чета мислите на адмирала. „Искаш ли да ги препредам на Диди?“

„Да“ — отвърна наум Джеймисън.

Съобщението, което стигна до Диди, беше ясно и пряко… и така отчетливо, че той го сметна за шепот. То гласеше:

„Диди, рулите са зависими от енергията на своите клетки и поради природата си се движат без дрехи. Самите им тела произвеждат образи на човешки дрехи и човешки форми. Забелязвам, че наблизо има само две момчета.“

Наистина имаше само две, наведени над едно бюро в другия край на помещението. За момент Диди се запита как ли този, който говори, може да вижда тази сцена, но нямаше никакво време за размишления, защото до него достигнаха следващите думи:

„Извади бластера и ги застреляй.“

Диди бръкна в джоба си, преглътна с усилие и извади оръжието. Ръката му трепереше малко, но вече от пет години той бе трениран за момент като този и вътрешно беше спокоен. Освен това не бе необходимо да се прицелва точно.

Изстреля една непрекъсната синя ивица пламък, рулите започнаха да се обръщат и рухнаха.

„Добър изстрел“ — констатира изуолът.

Диди едва ли забелязваше, че думите отекваха направо в собствения му мозък. В другия край на помещението двете червенобузести момчета се променяха — нали при смърт образите не се задържаха. И макар да бе виждал картини на това, което ставаше винаги, друго бе да види на живо тъмната плът със странни мрежести крайници.

„Слушай — извади го мисълта на изуола от този шок, — всички врати са заключени. Никой не може да влезе. Нито да излезе. Тръгни из сградата и убивай всеки, когото видиш. Всеки! Не приемай никакви молби и никакви преструвки, че са деца. В сградата има само рули. Изгори ги безмилостно всичките.“

След няколко минути изуолът съобщи на Джеймисън:

„Твоят син унищожи всички рули в сградата. Казах му да остане вътре, докато не бъдат избити онези, които са отвън. Ще стои там, докато не му кажа да излезе.“

Джеймисън въздъхна облекчено и мислено отговори:

„Благодаря ти, приятелю. Това беше едно изключително телепатично изпълнение.“

По-късно адмиралът дойде да разговаря с Джеймисън и каза:

— Победата наистина бе пълна. Рулите отвън се сражаваха с обичайната си смелост, но ние сменихме вида на бактериите в мястото, където те бяха пресекли бариерата, така че се оказаха в капан. — Адмиралът се поколеба, после попита учудено: — Не разбрах само как твоето момче се досети точно кога да използва бластера срещу тях, без да му кажем ние?

— Искам да си спомниш този въпрос, когато получиш моя рапорт за случилото се — каза Джеймисън.

— А защо е необходимо да пишеш рапорт за този инцидент? — попита адмиралът озадачен.