Десет минути след кацането дойде пратеник със заповед веднага да се явя в залата за съвещания. Заварих там почти всички членове на съвета. На трона върху подиума седеше Тардос Морс. На лицето му беше изписано видимо безпокойство. Когато всички заеха местата си, той ни поздрави и заговори:
— Днес сутринта редица правителства са били уведомени, че вече два дни не се получават рапорти от надзирателя на фабриката за въздух. Без отговор остават също така многобройните, изпращани до него призиви от цял Барсум. Посланиците на много страни се обърнаха към нас с молба да се заемем с този въпрос и колкото може по-бързо да изпратим във фабриката другия надзирател, помощника. Хиляди наши кораби го търсиха цял ден и преди около половин час един от корабите се върна, докарвайки жестоко обезобразеното му тяло, намерено в мазето на собствената му къща. Не е нужно да ви обяснявам какво значение има за Барсум това произшествие. Пробиването на непристъпните стени на фабриката ще отнеме няколко месеца, но работата вече е започнала и не бихме имали причини за опасения, ако помпите работеха така, както през последните няколкостотин години. Но се случи тъкмо това, от което най-много се страхуваме. Уредите по цял Барсум сигнализират, че атмосферното налягане бързо спада. Машините са престанали да работят.
— Искам да ви съобщя, че ни остават най-много три дни живот — завърши той и тежко въздъхна.
Няколко минути в залата цари пълна тишина, после някакъв младеж стана и издигайки над главата си меч, се обърна към Тардос Морс:
— Жителите на Хелиум винаги са се гордеели с това, че със своя пример показват на цял Барсум как трябва да живее народът на червените хора, нека сега покажем на всички как можем да умираме. Да се върнем към своите всекидневни задължения — така, като че ли имаме пред себе си още хиляди години живот.
Залата гръмна от одобрителни възгласи и тъй като не можехме да направим нищо друго, освен да разсеем страха на народа със собствения си пример, излязохме от залата с усмивки на уста, макар сърцата ни да се свиваха от мъка. Когато се върнах в моя дворец, разбрах, че новината е стигнала и до Дейа Торис, затова й разказах подробно всичко, което чух в залата на съвета.
— Ние бяхме много щастливи, Джон Картър — каза тихо моята принцеса, — затова благодаря на съдбата, независимо от това каква ще бъде тя, че ни позволява да умрем заедно.
През следващите два дни промяната в атмосферното налягане беше почти незабележима, но сутринта на третия ден дишането на покривите на най-високите сгради създаваше вече сериозни трудности. Улиците и площадите на Хелиум се пълнеха с хора. Прекъсната беше всякаква ежедневна дейност. Повечето от жителите на Хелиум гледаха смело в лицето на жестоката съдба. Но на много места можеха да се видят мъже и жени, потънали в тиха, безнадеждна скръб.
Към обед много от по-слабите физически започнаха да припадат, а след още един час хиляди хора на Барсум загубиха съзнание едновременно, изпадайки в предшестващата смъртта от удушаване кома.
Дейа Торис, аз и другите членове на кралското семейство се събрахме в затворената градина във вътрешния двор на двореца. Седяхме мълчаливо, само от време на време някой шепнешком произнасяше по няколко думи. Всички чувствахме кръжащия над нас призрак на жестоката неизбежна смърт. Дори Вул предчувстваше приближаващото нещастие, притискаше се към мен и към Дейа Торис и жално виеше.
По молба на Дейа Торис инкубаторът беше пренесен от покрива на двореца в градината и принцесата седеше до него, гледайки го с пълни с тъга очи и мислейки за това, че няма да може да види своята рожба.
Когато дишането ни стана вече съвсем трудно, Тардос Морс се изправи и каза:
— Да си вземем сбогом. Великото време на Барсум изтича. Слънцето, което утре отново ще изгрее, ще види един мъртъв свят, който за вечни времена ще кръжи из безкрая безлюден и забравен. Това е краят…
Целуна всички жени подред, а после обиколи мъжете, слагайки силните си ръце на раменете им. Извърнах настрани глава, изпълнен с тъга и погледът ми падна върху Дейа Торис. Главата й безсилно висеше, стори ми се, че вече е мъртва. Спуснах се към нея с вик и силно я притиснах до себе си. Тя бавно отвори очи и ме погледна.
— Целуни ме, Джон Картър — прошепна Дейа. — Много те обичам, мили мой. Колко жестоко е това, че трябва да се разделим с живота тъкмо сега, когато най-после заживяхме в любов и щастие.
Целунах я и изведнъж усетих как ме обзема познатото чувство — в жилите ми закипя виржинската кръв, възвърна се смелостта ми и усещането за някогашната ми сила.
Читать дальше