Фред Саберхаген - Брат Берсеркер

— Ново съобщение за полковник Одегард.

Вървейки, Дерън попита:

— Лайза?

Тя се поколеба за миг, после реши — първо работата:

— Полковник, линията на живот, която по-рано ви описаха като ембрионна, наближава другите две. Изглежда се движи с голяма скорост, по-бързо отколкото могат да тичат човек или яздитно животно. Нямаме обяснение за този факт. Освен това трябва да свиете пет градуса на ляво.

— Разбрано. — Дерън се отклони на пет градуса, доколкото бе в състояние да се ориентира. Вече излизаше от равнината и калта, която го бавеше, бе останала зад гърба му.

— Лайза?

— Дерън, позволиха ми да се включа, едва след като обещах да се придържам строго към устава и задълженията си.

— Разбирам, прави го. — Той прецени, че бе пробягал петдесет метра и премина отново в бърз ход. Дишаше тежко. — Просто исках да ти кажа… може би… ако имаше дете от мен…

Разнесе се тихо хлипане. Но когато гласът на Лайза долетя отново, в него се долавяше само професионално отношение към работата. Тя предаде нова корекция на курса му.

С крайчеца на окото си брат Саил долови далечното движение на нещо, което търчеше към тях сред дърветата и храсталака. Той се обърна, примижа срещу следобедното слънце и изненадан от неочакваното си вътрешно спокойствие установи, че търсенето на вълка беше достигнало до своя успешен край. Вълк ли? Приближаващото се нещо трябваше да бъде наречено по-скоро чудовище или демон, но той не се съмняваше, че това е съществото, всяло ужас сред селяните и дошло сега да види човеците, които бяха дръзнали да го търсят.

Прилично на сребърна оса, създанието с големина на човек беше все още на стотина ярда. То приближаваше към тях на четири крака, движейки се с тихи котешки стъпки през храсталака. Брат Саил реши, че трябва да пожертва живота си за своя приятел, като блъсне на земята брат Джован и хукне сам пред отвратителната твар, та да й отвлече вниманието. Нещо вътре у него го подтикваше да извърши подобен героизъм, но краката му сякаш бяха станали оловни и го оставиха неподвижен като статуя. Той понечи да нададе предупредителен вик, но дори и гърлото му беше сковано от страх. Накрая все пак успя да хване брат Джован за ръката и да посочи надигащата се опасност.

— А? — рече брат Джован, излизайки от своя унес и се обърна, за да погледне натам. Чудовището спря на разстояние няколко метра, подпряно на четирите си тънки крака. Поглеждаше ту към единия монах, ту към другия, като че ли се чудеше кой от двамата му трябва. Селяните с известно основание го бяха нарекли вълк. Парцали от сива дреха висяха тук-там по него, сякаш някога е било облечено и после дрехата му е била зверски разкъсана. Голо, безполово и без косми, ужасно и красиво същевременно, то се плъзна като течно сребро и с два скока се озова до самите тях. После отново приклекна и застина като безмълвна статуя.

— В името н-на Б-Бога, махни се! — прошепна брат Саил с треперещи челюсти. — Това не е природен звяр. Да се махаме, братко Джован!

Но брат Джован вдигна ръце и направи клинообразен знак пред чудовището, като че ли искаше по-скоро да го благослови, отколкото да го пропъди.

— Братко Вълк — рече той с меден глас, — ти наистина не приличаш на нито едно животно, което съм срещал преди и не знам от къде си се пръкнал. Но в теб се таи духът на живота, затова никога не забравяй, че Нашият Баща отгоре те е създал така, както е създал и всички останали същества, и ние всички сме деца на един Баща.

Вълкът пристъпи към тях и спря. После отново помръдна и отново замря, а блясъкът му започна да се губи. На Саил му се стори, че вижда в Отворената му уста зъби, не само дълги и остри, но и движещи се като някакъв ужасяващ трион. Чудовището издаде звук, който напомняше за сблъсък на мечове и човешка агония.

Джован падна на едно коляно и се оказа лице в лице с приклекналия за скок хищник. Той протегна ръце, като че ли искаше да го прегърне. Нещото се стрелна към него, сетне застина, сякаш движенията му бяха ограничени от верига. Отново издаде звук, от който Саил почти припадна, понеже му се стори, че дочува едновременно скърцането на дибата и писъка на жертвата.

В гласа на Джован нямаше страх, а само неумолима любов:

— Братко Вълк, ти си убивал и плячкосвал като необуздан престъпник и заслужаваш наказание! Но приеми вместо това прошката на всички хора, пред които си съгрешил. Ела, ето ръката ми. В името на Светия, ела при мен и обещай, че от днес нататък ще живееш в мир с всички хора. Ела!