Стивен Бакстер - Окото на времето

Сега обаче се дочуха викове от другия край на тълпата. Там също, изглежда, ставаше нещо необичайно. Сякаш подушил плячка, де Морган се втурна натам.

Ръди тупна Джош по рамото.

— Стига с тия факирски номера. Да се прибираме. Опасявам се, че скоро ще имаме доста работа.

— Какво искаш да кажеш?

— Току-що говорих с Браун, който разговарял с Таунзенд, който подочул Харли да казва… — Капитан Харли бе политически офицер и отговаряше направо пред Политическия отдел в Кибер — основния инструмент на администрацията на провинцията, предназначен да решава различни дипломатически въпроси, свързани с вождовете и хановете на пущуните и афганистанците. Не за първи път Джош завиждаше на Ръди за връзките му с младшите офицери. — Изгубили сме връзка с останалите — довърши младият кореспондент.

Джош се намръщи.

— Какво искаш да кажеш? Пак ли са прерязали телеграфната жица? — Джош бе притеснен, защото това би означавало кореспонденциите му да се забавят и със сигурност щеше да предизвика гнева на редакцията.

— Не само това — отвърна Ръди. — А също и хелиографите. От зори не сме получавали никакви светлинни сигнали от постовете на север и на запад. Каквото и да е станало, вероятно е добре координирано и с широки мащаби.

Хелиографите бяха просто устроени преносими сигнални прибори, нищо повече от огледала върху триножници. Бяха разположени на върховете на всички околни планини, както и в посока към Пешавар. Ето значи защо капитан Гроув изглеждаше толкова обезпокоен.

— Нищо чудно — продължи задъхано Ръди — пущунските диваци или убийците на Амир да са прерязали гърлата на поне стотина британски войници. — Намести си очилата. Ръката му трепереше.

— Радваш се, че войната наближава и ще има за какво да пишеш, а?

— Ако е необходимо, и аз зная как се държи оръжие — възпротиви се Ръди. — Но за момента думите са моите куршуми, както и за теб, Джошуа, така че не ми чети лекции. — Той сякаш изведнъж бе изгубил чувството си за хумор. — Не е ли вълнуващо, кажи ми? Не можеш да го отречеш. Най-сетне нещо се случва! Хайде, да се захващаме за работа! — Той се обърна и се затича към форта.

Джош го последва. Стори му се, че чува пърхане на криле, и машинално вдигна глава. Но не видя нищо.

Някои от войниците все още се забавляваха с Окото. Един от тях се бе покатерил на раменете на друг, беше се вкопчил в сферата и сега се поклащаше под нея.

Щом влезе в стаята, Ръди се настани зад бюрото, извади перо и мастилница и започна да пише.

— И какво толкова имаш да им кажеш? — попита учудено Джош.

— Остави ме за малко — тросна се Ръди. От ъгъла на устата му стърчеше турска цигара. Той пишеше почти със същата скорост, с която говореше. Имаше моменти, в които Джош му завиждаше за бързината, с която умее да съчинява репортажи.

Джош се изтегна на леглото. За разлика от Ръди, той трябваше да си подреди мислите, преди да се заеме с творческа работа.

Границата имаше жизненоважно стратегическо значение за британците — също както и за предишните завоеватели на тази страна. На север и на запад от това място се простираше Афганистан, в средата на който се издигаше Хиндукуш. Някога през проходите на тази планина бяха преминавали армиите на Александър Велики и ордите на Чингис хан — и едните, и другите привлечени от тайнствената и богата Индия. Тъкмо Джамруд заемаше ключовата позиция — охраняваше пътя към Киберския проход между Кабул и Пешавар.

Но тази изостанала провинция не бе само коридор за чуждестранни войници. Тя имаше свой народ, който смяташе тукашната земя за своя собствена. Пущуните, войнолюбиво племе, свирепи, горди и хитри. Ръди ги наричаше патани — фанатични мюсюлмани, обвързани със своя код на честта пакхтундвали . Сами по себе си пущуните естествено бяха разделени на по-малки племена и кланове, но това не им пречеше да се обединяват при първия признак за опасност. Повечето от тях бяха въоръжени със стари дългоцевни пушки — наричаха ги джезали . Джош бе виждал отблизо няколко пущуни, пленени от британските войници. Никога не се бе изправял пред по-странни същества. Британците определено изпитваха уважение към тях. Някои шотландци дори твърдяха, че пущунският код на честта не се различавал особено от този на тяхната страна.

Много нашественически армии бяха оставяли костите си по тези размирни места. Дори в тези времена на британско владичество войниците на Нейно величество можеха да се похвалят, че контролират само няколко укрепени участъка и пътищата между тях. Навсякъде другаде управляваше законът на племето.