Стивен Бакстер - Окото на времето

В първия миг, когато се озова от другата страна на портала, Джош бе заслепен от ярката светлина. Въздухът бе студен и пронизващ и той почувства, че трепери. Небето бе синьо, безоблачно и кристалночисто, но далеч на запад се виждаха струпани черни облаци, като предния фронт на задаваща се буря. Доколкото Джош имаше представа, бурите бяха нетипични за това време на годината.

Това беше Северозападната граница, мястото, където Индия се срещаше с Азия. За имперска Британия този просторен коридор, виещ се от североизток на югозапад между планинските вериги на север от Индия, бе естествена граница на азиатските британски колонии, но тя преминаваше през размирни страни, където редът се поддържаше единствено със здрава ръка. Джамрудският форт бе разположен точно в средата на коридора.

Самият форт бе мрачна постройка, заобиколена от криволичеща каменна стена с наблюдателни кули по ъглите. Джамруд бе основан в далечното минало от сикхи, които още оттогава бяха в постоянна война с афганистанците, но сега бе в ръцете на британците.

Днес обаче не съдбата на империята бе в умовете на присъстващите. Войниците тичаха през отъпканата камениста поляна, която заобикаляше стените, към едно място на петдесетина метра по-нататък. Едва сега Джош забеляза, че вниманието им е привлечено от сияеща топка, увиснала във въздуха като циркаджийска атракция. Тълпа от петдесетина войници и цивилни я заобикаляше, а в средата на цялото това възбудено множество, както и следваше да се очаква, бе Ръди. Той очевидно се чувстваше в свои води, защото крачеше важно-важно под топката и от време на време я разглеждаше през очилата си, като някое насекомо под погледа на природонаучник. Войниците често се подиграваха на Ръди заради импозантното му поведение и натруфените маниери, неприсъщи на тях — грубоватите хора, отдадени на военния занаят. Но същевременно го обичаха, заради умението да разказва всякакви интересни случки, особено ценно тук, далеч от дома, в монотонния живот на тази пустош.

Джош си проправи път през тълпата и застана до Ръди.

— Не разбирам какво толкова странно намирате в тази топка. Това да не е някое тукашно магьосничество?

Ръди се засмя.

— По-скоро поредната измишльотина на руския цар. Сигурно ще да е нов тип хелиограф.

Към тях се присъедини пълномощникът Сесил де Морган.

— Каквото и да е, трябва да го разберем час по-скоро — рече той. — Ей, ти — обърна се към един от войниците. — Я ми подай тази бухалка за крикет. — Взе бухалката и я размаха във въздуха. След това застана под топката. — Виждате ди? Изглежда, нищо не я подкрепя отдолу.

Азиатците бяха завладени от суеверен страх.

— Асли нахиб! — развикаха се те. — Фареиб!

— Казват, че е око — преведе шепнешком Ръди. — Зло око.

— Приятелю — Джош постави ръка на рамото му, — струва ми се, че Индия е започнала да въздейства твърде много на ума ти. Това трябва да е някакъв балон, напълнен с горещ въздух. Нищо толкова странно не виждам в него.

Но Ръди гледаше един от младшите офицери, който се озърташе и търсеше някого в тълпата, и изтича при него.

— Балон, казвате — обърна се де Морган към Джош. — И как тогава стои неподвижно, след като духа вятър? А и вижте това — той замахна с бухалката и я стовари върху долния край на сферата. Чу се трясък и бухалката отскочи, но сферата не помръдна дори и милиметър, сякаш бе издялана от камък. Де Морган вдигна бухалката към очите на Джош и той видя, че краят й е нащърбен. — Ръката ме заболя от удара! Кажете ми, драги ми господине, как е възможно подобно вещо?

— Нямам представа — призна Джош. — Но ако има някакъв начин да се припечели нещо от това, сигурен съм, Морган, че вие сте човекът, който ще го открие.

— Де Морган, Джошуа. — Де Морган бе търговски представител на една от компаниите и си изкарваше хляба с продажба на стоки в джамрудския и останалите фортове. Беше около трийсетгодишен, подпухнал и мазен и дори тук, на много мили от най-близкия град, носеше нов костюм в цвят каки и тропически шлем. Беше от онзи тип хора, които се препитаваха в покрайнините на големите цивилизации, далеч от твърдата ръка на закона. Офицерите не го обичаха, но де Морган си запазваше известна популярност благодарение на редовните доставки на бира и тютюн, а и жени, когато това бе възможно, както и на хашиш за любители като Ръди.

Представлението, изглежда, бе на приключване. Тъй като сферата нито се движеше, нито предприемаше някакви агресивни действия, тълпата изгуби интерес и започна да се разпръсква. Пък и вятърът ставаше все по-студен.