Стивен Бакстер - Окото на времето

Абдикадир, пущун с красиви черти, се облегна назад и се разсмя.

— Време е да свикнеш, ако искаш да търпиш компанията на този тип.

— Аз съм истински джентълмен — тросна се Кейси, наведе се и прочете табелката на гърдите й. — Бисиса Дът. Какво е това — пакистанско име?

— Индийско.

— Значи си от Индия? Акцентът ти мяза на австралийски.

Тя стисна устни. Американците изобщо не можеха да разпознават различните акценти.

— Манкунийка. От Манчестър, Англия. Трето поколение британка.

Кейси се опита да заговори като Кари Грант:

— Добре дошла на борда, лейди Дът.

Абдикадир го сръга в рамото.

— Човече, ти си изтъкан от клишета. Бисиса, това първата ти мисия ли е?

— Втората — отвърна тя.

— Летял съм с тоя задник сто пъти и си е все същият. Не му обръщай внимание.

— Няма — обеща тя. — Сигурно и на него му е скучно.

Кейси се изсмя сухо и подметна:

— А ти си един клюнонос муджахидин.

Абдикадир, изглежда, зърна наченки на тревога в лицето на Бисиса.

— О, не се безпокой. Вярно е, че съм муджахидин, или по-точно, бях. Но това не ни пречи да сме най-добрите приятели. Сега и двамата сме ойкуменци. Но не казвай на никого…

Изведнъж отново се озоваха в турбуленция. Вертолетът сякаш внезапно пропадна с няколко метра. Пилотите млъкнаха и се наведоха над приборите.

Бисиса познаваше Абдикадир от седмица. И той като Кейси имаше подофицерски чин, но бе местен. Имаше силно, волево лице и извит нос, а челюстите му бяха обрамчени от тънка брадичка. Очите му обаче бяха изненадващо сини, а косата — русолява. Твърдеше, че ги бил наследил от Александър Велики, който някога минал оттук. Беше кротък и спокоен човек, опитен пилот, свикнал с мисълта, че винаги ще е втори, заради пущунския си произход. Британските войници го бяха кръстили Джинджър.

Птичката продължаваше да се мята. Полетът не беше никак приятен — в кабината миришеше на масло и хидравлична течност, металните части бяха олющени от употреба, а седалката на Бисиса бе залепена със скоч. Шумът от перките, които се въртяха на метър над главата й, бе оглушителен, въпреки подплатения шлем. Тя за хиляден път си даде сметка, че правителствата на различни държави са готови да прахосват повече пари за война, отколкото за мир.

Още щом чу приближаващия се вертолет, Моалим знаеше какво трябва да направи.

Повечето от възрастните обитатели на селото се завтекоха да грабнат оръжията и да се скрият. Но Моалим имаше друго намерение. След като се въоръжи, той изтича при дупката, която бе изкопал преди много седмици, очаквайки да настъпи ден като този.

След броени секунди вече се беше спотаил в дупката, опрял на рамото си РПГ. Беше изгубил доста часове, докато я изкопае достатъчно, за да може да се пъхне вътре целият и да закрие отвора с клони. Гранатометът бе истинска реликва, спомен от съветското нашествие в Афганистан през 80-те, но добре поддържан и редовно почистван и все още бе в идеално състояние. Стига вертолетът да се спуснеше достатъчно ниско, Моалим щеше да успее.

Моалим бе петнадесетгодишен.

Беше само на четири, когато за първи път видя вертолет. Всъщност бяха няколко и дойдоха през нощта, като глутница летящи хищници. Носеха се ниско над планините и вятърът от перките им вдигаше прахоляк. Беше достатъчно силен да обръща сламените покриви на колибите и да прогонва добитъка надалеч. Разправяха, че въздушната вълна изтръгнала детето от ръцете на една майка и го отнесла — така и не го открили след това.

А след това бе започнала стрелбата.

По-късно пристигнаха още вертолети, които обаче хвърляха бюлетини. В тях се „обясняваше“ причината за наказателната акция — имало „сведения“, че през селцето им преминала незаконна пратка с уран. Приложена била мярката „необходим“ наказателен удар с „хирургическа“ точност и „минимална“ сила. Бюлетините бяха накъсани и използвани за тоалетни нужди. Всички мразеха вертолетите, заради тяхната недосегаемост и наглост. На четири години Моалим не разполагаше с достатъчно богат речник, за да каже как се чувства.

А вертолетите продължаваха да прииждат. Тези, които носеха знаците на ООН, трябваше да осигуряват мира, но всички знаеха, че това е нечий друг мир и че „машините за наблюдение“ носят предостатъчно оръжия.

Проблеми, които, както бяха учили Моалим по-късно, имаха само едно решение.

Още щом проходи, възрастните се заеха да го учат как се борави с РПГ. Не беше никак лесно да се уцели движеща се цел. Ето защо детонаторът трябваше да бъде настроен на дистанционно задействане, за да може ракетата да избухне във въздуха. Ако се намираше достатъчно близо до целта, крайният ефект щеше да е същият. Особено ако се целиш в задния ротор, който, изглежда, бе най-уязвимата част на всеки вертолет.