Стивен Бакстер - Окото на времето

Гранатометите бяха големи, неудобни за работа и трудни за скриване. Ето защо бе особено важно да се осигури подходящо място за стрелба, за да може вертолетът да бъде примамен наблизо. Моалим знаеше, че от въздуха се виждат само клоните, скриващи входа на дупката.

Младежът разкриви устни в заплашителна усмивка.

Небето над тях имаше странен вид. Плътни черни облаци се бяха появили сякаш изневиделица, скупчваха се в непробиваема стена на хоризонта и закриваха планините. Дори чистият участък от небето изглеждаше някак промит.

Бисиса измъкна дискретно телефона от джоба си, приближи го до устата си и прошепна:

— Не помня в прогнозата да се споменаваха буреносни облаци.

— И аз — отвърна телефонът. Беше настроен на новинарска вълна и веднага започна да проверява един след друг каналите за метеорологични прогнози.

Беше 8 юни 2037 година. Или поне така смяташе Бисиса. Вертолетът летеше напред.

За Джош Уайт първият признак за странните събития, които предстояха да се случат, бе грубото събуждане: нечия настойчива ръка на рамото, бърборене и бяло лице, надвесено над него.

— Ей, Джош, събуди се бе, човек! Направо не мога да повярвам… ако не са проклетите руснаци… ще си глътнеш езика…

Това, разбира се, беше Ръди. Ризата на младия кореспондент беше разкопчана. Изглежда, и той току-що бе станал. Но широкото му лице бе покрито със ситни капчици пот, а очите му, изпъкнали зад кръглите очила, играеха възбудено.

Джош премигна и седна на леглото. През отворения прозорец нахлуваше слънчева светлина. Беше късен следобед, Джош бе спал почти час.

— За Бога, какво е толкова важно, че да ме лишиш от следобедна дрямка? Особено след снощи… остави ме поне да си измия лицето.

Ръди отстъпи назад.

— Добре де. Давам ти десет минути. Няма да си простиш до края на живота, ако пропуснеш това! Десет минути, човече! — Той изхвърча от стаята.

И Джош като Ръди беше журналист, репортер на „Бостън Глоуб“, пратен тук, за да осигурява свежи новини от Северозападната граница, този далечен край на Британската империя — далечен, но същевременно и вероятно крайно важен за бъдещето на Европа и по тази причина интересен за читателите от Масачузетс. Помещението, което обитаваха, бе тясна стая в ъгъла на форта, затрупана с книги, дрехи и всякакъв багаж, домъкнат тук от него и Ръди, който бе постоянен кореспондент на „Пионер — Граждански и военен вестник“. Всъщност трябваше да са доволни, че разполагат с някакъв покрив над главата си — повечето войници от гарнизона в Джамруд, независимо дали европейци, или индийци, живееха в палатки.

За разлика от тях, Джош беше свободен да спи когато си иска и стига да иска. Но сега вече чуваше съвсем ясно, че навън наистина става нещо: викове и топуркане на тежки обувки. Със сигурност не беше свързано с военни действия, нито пък бе поредната атака на размирните пущуни, защото тогава щеше да има и изстрели.

Чакаше го кана топла вода и до нея — бръснарските му принадлежности. Той си изми лицето и врата и се погледна в огледалото, което бяха окачили на стената. Лицето му бе подпухнало и торбичките под очите бяха доста по-забележими — спомен от многото бира, която бяха изпили снощи. Всъщност той де, защото Ръди предпочиташе да пуши опиум — навик, който поне засега, изглежда, не оставяше никакви странични ефекти върху деветнайсетгодишния кореспондент. На двайсет и три години Джош се чувстваше като истински военен ветеран.

Каната бе оставена от Нур Али, носача на Ръди. Джош изпитваше известно неудобство от Али, особено след като Ръди му бе поръчал да го бръсне, докато спи. Но Ръди беше „англоиндиец“, роден в Бомбай. Тук се чувстваше като у дома си, а Джош бе пратен, за да пише кореспонденции, а не да съди нравите и обичаите на тази страна. Пък и нямаше нищо лошо винаги да разполага с топла вода за миене и чай.

Избърса се и припряно навлече дрехите. Хвърли последен поглед в огледалото, приглади косата си с пръсти и по навик пъхна револвера в колана си. След това излезе.

Беше следобедът на 24 март 1885 година. Или поне така смяташе Джош.

Във форта цареше голяма суматоха. Войниците се трупаха около портата в другия край на сенчестия вътрешен двор. Джош се присъедини към развълнуваната тълпа.

Много от британските войници, настанени тук, в Джамруд, бяха от 72-ри Шотландски полк и докато едни бяха излезли навън небрежно облечени с бричове и разкопчани ризи, други бяха нахлузили яркочервените си куртки. Но белите лица бяха рядкост — гурките и сикхите превъзхождаха британците в съотношение три към едно. Точно днес следобед обаче европейци и азиатци се бяха смесили в единна развълнувана тълпа, която напираше да излезе от форта. Тези хора, пратени далеч от роднини и семейства, биха дали мило и драго в това затънтено място да се случи нещо интересно. Докато бързаше към портата, Джош забеляза коменданта на форта, капитан Гроув, който си проправяше път през тълпата — лицето му беше зачервено.