Стивен Бакстер - Окото на времето

Пък и важността на мисията я мотивираше предостатъчно.

Също както много пъти по-рано, през 2037 година граничният регион между Пакистан и Афганистан представляваше епицентър на напрежение. От една страна, това място бе фокус на тлеещата из много други райони на света борба за надмощие между християнството и исляма. За облекчение на всички поне засега това „последно сражение на цивилизациите“ изглеждаше отложено в необозримото бъдеще. Но въпреки това тук и в други подобни райони войскови части, пратени предимно от християнски страни, извършваха полицейска дейност сред предимно мюсюлманско население, което бе достатъчно някой някъде да призовава за джихад, тоест свещена война.

Но освен това тук кипеше и местно напрежение. Съперничеството между Индия и Пакистан само преди 12 години бе довело до ядрената атака срещу град Лахор, въпреки че след това враждуващите фракции се бяха поуспокоили. Към всичко това трябваше, разбира се, да се добавят и местните племена — пущуните — с техните обичаи и разбирания, винаги готови да защитават земята си до последна капка кръв.

Накрая естествено, но не на последно място по важност, идваше и нефтът. Въпреки широкото навлизане в последно време на технологиите, базирани на студения синтез, светът все още разчиташе твърде много на черното злато и го гореше почти със същата скорост, с която го изсмукваше от недрата на планетата. Ето защо на същото място, където някога бяха мерели сили Британската империя и царска Русия, протягайки алчни ръце към богатствата на Индия, сега Съединените щати, Китай, Африканският и Евро-азиатският съюз се бяха вкопчили в мълчалива и засега безкръвна, но напрегната борба.

Целта на мисиите на ООН бе да се поддържа мирът чрез наблюдение и полицейски акции. По всеобщо мнение районът бе сред най-внимателно наблюдаваните от всички горещи точки на Земята. Миротворческите операции, според Бисиса, бяха тромави, управлявани от бюрократи и често сами по себе си причина за нарастване на напрежението. Но може би това бе най-доброто, което бе по силите на ООН.

Всички в „Клавиус“ разбираха важността на работата си. Но за младите войници едва ли имаше нещо по-досадно от това да участват в мироопазващи операции.

Изведнъж хеликоптерът се разтресе и Бисиса подскочи — изглежда, тази акция нямаше да е чак толкова рутинна, колкото си представяше.

Абдикадир се мъчеше да се свърже с базата:

— Алфа четири-три, тук Примо пет-едно, приемам. Алфа четири-три…

Кейси ругаеше: изглежда, бяха изгубили сателитната връзка.

— Ох! — изпъшка телефонът на Бисиса.

Тя го приближи към лицето си.

— Какво ти е?

— Изгубих сигнал. — Върху екранчето мигаха диагностични програми. — Никога не ми се е случвало. Чувствам се… странно.

Абдикадир погледна през рамо.

— Нашата радиостанция също замлъкна. Нямаме достъп до командната мрежа.

Бисиса погледна своята радиостанция — тя също нямаше връзка с командния център — и каза:

— Никакъв достъп до интелнет.

— Значи са изчезнали и цивилната, и военната мрежа — изсумтя Абдикадир.

— И каква може да е причината? Електрическа буря?

— Не и според онези задници от метеорологичната служба — изръмжа Кейси. — Да не говорим, че сто пъти съм прелитал през електрическа буря и никога не съм губил връзка.

— Тогава какво може да е?

За няколко секунди се възцари пълна тишина. Изведнъж всички си спомниха, че се намират в район, където само преди десетина години е било използвано атомно оръжие. На няколкостотин километра от тях центърът на цял един град бе превърнат в разтопено стъкло. При изчезнала връзка и внезапно появил се ураганен вятър не беше трудно да се предположи най-лошото.

— Всъщност — подметна Абдикадир, който, изглежда, се опитваше да разведри напрежението, — би могло да е най-обикновено заглушаване.

— Ох! — изписука отново телефонът.

Бисиса го погали. Имаше го още от съвсем малка: стандартно изпълнение, каквото Обединените нации раздаваха безплатно на всички дванайсетгодишни деца от времето, когато все още се надяваха, че комуникациите са единственият начин да се обедини светът. Повечето деца след някоя и друга година обикновено захвърляха тези тромави и досадни машинки, но Бисиса бе запазила своята, защото разбираше и подкрепяше идеята, която се криеше зад този грандиозен проект. С времето бе приела телефона като истински приятел.

— Успокой се — прошепна му тя. — Мама ми е разказвала, че навремето телефоните постоянно губели връзка с мрежата.