Стивен Бакстер - Окото на времето

Но не видя никого, дори майка си. Всъщност не виждаше и селцето, макар че бе само на стотина метра от западния му край и че само допреди малко съвсем ясно различаваше кирпичените къщички и децата, които търчаха из тесните улички. Сега селото бе изчезнало, сякаш изтрито от лицето на земята, и до самия хоризонт се виждаше само скалиста равнина. Моалим бе съвсем сам, със своята дупка и димящата тръба в ръката му — и с димната следа, която се извиваше над него в небето.

Сам насред огромна равнина.

Някъде отдалеч долетя животински рев. После премина в ниско ръмжене, което постепенно се усилваше, като грохот от чудовищна машина. Моалим потрепери и побърза да се свре в дупката.

Завоят се оказа прекалено труден за повредения ротор. Кабината се тресеше неудържимо, воят на двигателя непрестанно нарастваше.

Не бе изминала и минута, откакто ги бяха уцелили.

— Най-добре ще е да кацнем — подметна Абдикадир.

— Да бе — тросна се Кейси. — Точно тука ли? Абди, по тия места и жените са готови да ни накълцат с ножовете си.

Бисиса посочи напред.

— Какво е това? — Виждаше се някаква каменна постройка, само на километър пред тях. Заради косите лъчи на слънцето не можеха да различат подробности. — Прилича на крепост.

— Не е от нашите — рече Абдикадир.

В следващия миг вертолетът летеше над някакви хора, които подскачаха и бягаха от пътя му. Някои носеха яркочервени мундири. Вертолетът бе достатъчно ниско, за да видят разкривените им от ужас лица.

— Ами нали ти си специалистът — изръмжа Кейси. — Кои са тези, мътните ги взели?

— Нямам представа — отвърна отпаднало Бисиса.

Изведнъж се разнесе силен трясък. Птичката подскочи напред и започна да се върти. Задният ротор се бе откачил и, изгубила равновесие, машината рязко се наклони напред. Кейси натискаше педалите с всички сили, за да овладее въртенето, но очевидно усилията му бяха напразни. Бисиса полетя към отсрещната стена и се блъсна в прозрачната преграда, зад която се мяркаше ту жълтеникавата земя, ту тъмносиньото небе.

Иззад близките хълмове неочаквано се появи някакъв странен предмет. Джош видя блестящ метален корпус и остриета като мечове, въртени от невидим дервиш. Под тях блестеше стъклен мехур, а отдолу се виждаше метална рамка. Несъмнено беше машина — въртеше се, тресеше се и вдигаше неимоверно количество прах, машина, каквато не бе виждал никога. Продължаваше да се издига и вече бе на двайсетина стъпки над земята. От опашката й излизаше черен дим.

— Господи! — възкликна Ръди. — Прав бях! Руснаците, проклетите руснаци…

Летящата машина внезапно се понесе към земята.

— Хайде — извика Джош и се затича.

Кейси и Абдикадир работеха в пълен синхрон — единият държеше управлението, а другият постепенно намаляваше мощността на двигателя. Изведнъж се възцари тишина — останала без тяга, машината полетя право надолу.

Земята пред тях избухна и ги зарина с вълна от камъни, пясък и суха трева. Бисиса си помисли, че това сигурно ще й е гробът. Но пилотите се бяха справили чудесно — кабината само се наклони рязко настрани, после се изправи.

Последното, което видя, бе някакъв мъж, който тичаше към Птичката, вдигнал пред себе си старовремска пушка.

За Коля Хроносривът бе почти неуловим. Всичко започна с изгубен сигнал, лоша видимост и тишина.

Беше дошъл моментът за разкачване на товарния кораб „Союз“ от Космическата станция. След прощалните ръкостискания затвориха люковете и макар „Союз“ все още да бе физически свързан със станцията, Коля вече чувстваше, че е напуснал орбиталния комплекс, където бе прекарал последните три месеца. Очакваше ги кратко пътуване до дома, някакви си четиристотин километра през земната атмосфера до повърхността, където щеше да се върне при младото си семейство.

Пълното име на Коля бе Николай Константинович Криволапов. Четиридесет и една годишен, за четвърти път на Международната космическа станция.

Коля, Муса и Сейбъл, екипажът на товарния кораб, се спуснаха надолу през жилищния отсек, под който се намираше спускателната капсула. Движеха се тромаво, заради тежките скафандри, които бяха облекли, и заради натъпканите в джобовете им сувенири, които се надяваха да скрият от неземния екип. Жилищният отсек щеше да бъде изхвърлен в атмосферата по време на навлизането в горните слоеве, където щеше да изгори, и затова бе зареден с отпадни продукти от станцията. Това включваше медицински отпадъци и мръсното бельо. Сейбъл Джоунс, единствената американка на борда, се движеше най-отпред и непрестанно мърмореше с южняшкия си акцент: