Стивен Бакстер - Окото на времето

— Да де — измърка телефонът. — Лесно ти е да го кажеш. Нали не си лоботомизирана ти.

Абдикадир се намръщи.

— Как го търпиш това нещо? На моя отдавна му изключих програмата за интелигентност. Дразни ме.

— Не зная. — Бисиса сви рамене. — Така се губят и половината от диагностичните възможности.

— Освен това губиш приятел за цял живот — добави телефонът.

— Само не започвай да го съжаляваш — посъветва я Абдикадир. — Телефоните са като католически свещеници — непрестанно ровичкат из съвестта ти.

Вертолетът отново се заклати. Кабината се наклони силно и когато отново се изправи, вече се отдалечаваха от селото.

— Излизам от „капака“ — заяви Кейси. — Не мога да поддържам равен полет на ниска височина.

Абдикадир се ухили доволно.

— Всеки си има граница на възможностите, Кейси.

— Пъхни си тая граница отзад — посъветва го ядосано Кейси. — Вятърът духа едновременно от всички посоки. Погледни само какви вихри има ниско над земята… ей, какво е това? — Той посочи надолу.

Бисиса се наведе към прозореца. Въздушната вълна от роторите разпръскваше сухата растителност, под която се бе показало нещо. Тя различи човек, сврян в дупка — държеше някаква дълга черна тръба… оръжие.

Всички извикаха едновременно.

И изведнъж слънцето премигна, като прожектор, който някой е обърнал в друга посока.

Вертолетът описа широка дъга и се насочи право към него, наклони се надолу, опашният ротор се вдигна. Моалим се ухили и стисна с потни пръсти гранатомета. Сърцето му блъскаше, прахолякът, носен от вятъра, го заслепяваше. Но той бе готов да понесе всичко. Това щеше да е първата важна постъпка в живота му. Ако успееше да свали вертолета, щеше да стане герой и всички щяха да му се възхищават… бойците и майка му. А и едно момиче… Но сега не биваше да мисли за това.

Изведнъж обаче видя, че зад прозрачния купол на машината има хора, и тази мисъл го порази. Нима наистина бе готов да отнеме човешки живот, сякаш стъпква насекомо?

Вертолетът внезапно се снижи и вятърът, който вдигаше, разпиля клоните от укритието му. Вече нямаше избор — или трябваше да убие, или да бъде убит.

Той се изсмя и натисна спусъка.

— Обстрелват ни! — извика Абдикадир и Кейси мигновено дръпна щурвала встрани. Бисиса зърна ярък блясък и димна следа, която се носеше право към тях.

Последва удар, сякаш машината се бе сблъскала с невидима преграда насред небето. Изведнъж шумът стана оглушителен и през една цепнатина в купола нахлу вятър.

— Мамка му! — изруга Кейси. — Удариха задния ротор.

Бисиса погледна назад, но видя само разкривен метал и струйка от изтичащо под налягане масло. Роторът продължаваше да работи и вертолетът продължаваше да лети. Но всичко се бе променило за миг и тя изведнъж се почувства ужасно беззащитна и уязвима.

— Показателите в норма с изключение налягането на маслото — докладва Кейси. — Освен че сме изгубили част от управлението.

— Можем да летим и без масло — рече Абдикадир. — Поне малко.

— Да, според наръчника. Но кажи ми как да обърна машината? — Кейси размърда щурвала, сякаш за да провери доколко Птичката му се подчинява, и изведнъж се понесоха настрани.

— Какво става? — попита уплашено Бисиса.

— Удариха ни — отвърна Абдикадир. — Не ми разправяй, че не си чувала за това. За местните е празник, ако убият някой американец.

— Нямам предвид стрелбата, а това. — Тя посочи през прозореца на запад, където слънцето се спускаше към хоризонта.

— Ами… това е слънцето — отвърна Кейси, после изведнъж се втренчи натам. — Брей!

Когато преди трийсетина минути бяха излетели от базата, все още едва наближаваше пладне. А сега…

— Не ми казвайте, че съм проспал шест часа — рече Кейси. — Или че сънувам.

Бисиса се усмихна криво.

— Все още нямам връзка — промърмори телефонът й. — Страх ме е.

Бисиса се изсмя мрачно.

— По-кораво си от мен, малко досадниче. — Дръпна ципа на якето си и прибра телефона във вътрешния джоб.

— Сега ще видим какво ще стане — рече Кейси и завъртя щурвала в кръг.

Двигателят изрева.

Горещата струя от задния отвор на гранатомета го опърли болезнено по гърба, а димът изтръгна кашлица от гърдите му. Но гранатата вече летеше и само след няколко секунди гръмна, като разхвърли безброй шрапнели. Той прикри лицето си с ръце, а когато отново погледна, вертолетът се отдалечаваше от селцето, като оставяше след себе си дълга черна следа.

Моалим скочи и извика от радост. След това се обърна на изток, към селото: не се съмняваше, че все някой от съплеменниците му го е видял как улучва вертолета. Очакваше десетки хора да дотичат и да го поздравят.