Диана Габалдон - Зовът на барабана - цялата книга

По време на пътуването от Джорджия до Чарлстън бяхме в компанията на група фермери, които отглеждаха ориз и индиго — всички въоръжени до зъби с ножове, пищови и мускети, — и караха продукцията си на пристанището, за да бъде транспортирана с кораби на север към Пенсилвания и Ню Йорк. Ако тръгнехме за Кейп Фиър сега, щяхме да сме сами, невъоръжени и в общи линии беззащитни пред всичко, което можеше да се появи в гъстите гори.

Все пак имаше наложителни причини да тръгнем на север и липсата на наличен капитал беше една от тях. Кейп Фиър беше най-голямото поселение на шотландци от севера в американските колонии и там имаше градове, чиито жители бяха избягали от Шотландия през последните двайсет години, след поражението при Калоден. И сред тях имаше роднина на Джейми, за когото знаех, че ще ни осигури подслон: покрив, легло и време, за да се установим в Новия свят.

Джейми отпи отново от халбата и кимна на Дънкан.

— Трябва да кажа, че съм съгласен с теб, Дънкан. — Облегна се на стената и огледа небрежно претъпканото помещение. — Не усещате ли, че някой ни гледа?

Тръпка плъзна по гърба ми въпреки струйката пот, която правеше същото. Дънкан отвори по-широко очи, после ги присви, но не се обърна.

— Аха — рече той.

— Кой? — попитах и се огледах доста нервно. Не виждах някой да ни обръща внимание, макар че всеки можеше да ни гледа скришом; кръчмата кипеше от подгизнали от алкохол хора и глъчката беше така силна, че заглушаваше всичко, освен най-близкия разговор.

— Всеки, сасенак — отвърна Джейми. Погледна ме косо и се усмихна. — Не се плаши толкоз, де? Не сме в опасност. Не и тук.

— Засега — каза Инес. Наведе се напред, за да си налее още ейл. — Мак Дуб извика на Гавин на бесилото, нали тъй? Все някой ще е забелязал Мак Дуб нали си е и хубавец — добави той сухо.

— А фермерите, които дойдоха с нас от Джорджия, вече са продали стоката си и разпускат на такива места — каза Джейми, загледан в халбата си. — Те са свестни мъже, но приказват, сасенак. Това е хубава история, нали? Хора, довени от урагана? И каква е вероятността поне един от тях да не знае малко за това, което носим?

— Разбирам — промърморих, и наистина разбирах. Бяхме привлекли интереса чрез връзката си с престъпник и вече не можехме да минем за незабележими пътници. Ако не успеехме скоро да намерим купувач, рискувахме да станем мишена на обир от безскрупулни хора или пък да привлечем интереса на английските власти. И двете вероятности не бяха приятни.

Джейми вдигна чашата си и отпи дълго, после я остави с въздишка.

— Не. Мисля, че май не е умно да оставаме в града. Ще погребем Гавин и после ще си намерим безопасно място в гората, където да спим. Утре ще решим дали да останем, или да тръгнем.

Мисълта да прекараме още няколко нощи в гората — със или без скунксове — не ми се понрави. Не бях си сваляла роклята от осем дни, бях изплаквала само някои части от анатомията си, когато спирахме близо до поток.

Нямах търпение да се озова в истинско легло, дори и пълно с бълхи, и да имам шанса да отмия мръсотията от едноседмичното пътуване. Все пак той беше прав. Въздъхнах, огледах печално маншета на ръкава си, който беше сив и протрит от носене.

Вратата на кръчмата внезапно се отвори и ме извади от мислите. Четирима войници с червени куртки влязоха в претъпканото помещение. Бяха с пълна униформа и байонети на мускетите, и очевидно не идваха за ейл или игра на зарове.

Двама от тях обиколиха бързо помещението, надничайки под масите, докато друг изчезна в кухнята отзад. Четвъртият остана да пази до вратата, а светлите му очи оглеждаха зорко тълпата. Задържа поглед на нашата маса, после продължи търсенето.

Джейми изглеждаше спокоен, отпиваше най-нехайно от халбата, но видях как ръката в скута му се сви в юмрук. Дънкан, не така способен да прикрива чувствата си, наведе глава да скрие изражението си. И двамата не се чувстваха спокойни в присъствието на червени куртки, и то с право.

Като че ли никой друг в кръчмата не се смути от появата на войниците. Малката групичка, която пееше в ъгъла до комина, продължи безкрайната си версия на „Напълнете всички чаши“, продължаваше и шумният спор, възникнал между кръчмарката и двама чираци.

Войникът се върна от кухнята, явно не беше открил нищо. Стъпи грубо върху заровете, на които играеха до огнището, и се присъедини към събратята си на вратата. Точно когато войниците излизаха от кръчмата, на прага се появи Фъргъс. Притискаше се към рамката на вратата, за да избегне размаханите лакти и прикладите на мускетите.