Диана Габалдон - Зовът на барабана - цялата книга

„Хубавата Мери“ принадлежеше на приятел на братовчеда на Джейми, Джаред Фрейзър, който навремето бе отишъл във Франция и бе натрупал богатство от търговия с вино. С малко късмет капитанът на „Хубавата Мери“ можеше да бъде убеден от името на Джаред да вземе Иън на кораба към Единбург, като позволи на момчето да отработи пътя си като юнга.

Иън не беше въодушевен от тази перспектива, но Джейми беше решен да изпрати странстващия си племенник в Шотландия при първа възможност. Когато — въпреки всички други тревоги — се разчу, че „Хубавата Мери“ е в Чарлстън, ние дойдохме тук от Джорджия, където стъпихме за първи път на американска земя — по случайност — преди два месеца.

Подминахме някаква кръчма и една мърлява прислужница излезе с леген помия. Зърна Джейми и се изправи, притиснала легена до хълбока си, после изви вежда и му се усмихна нацупено. Той я подмина, без да я погледне, устремен към целта. Тя тръсна глава, хвърли помията на прасето, което спеше до стълбите, и влезе пак вътре.

Джейми спря, заслони очи, за да огледа редиците извисяващи се корабни мачти, и аз се приближих до него. Той несъзнателно посегна към предницата на бричовете си, за да я нагласи, и аз хванах ръката му.

— Семейните бижута още ли са в безопасност? — промърморих.

— Да, неудобни, но в безопасност — увери ме той. Дръпна връвта на бричовете си и направи гримаса. — Май беше по-добре да ги скрия в задника си.

— По-добре в твоя, отколкото в моя, приятел — усмихнах се аз. — Аз съм по-застрашена от обир.

Семейните бижута си бяха точно това. Бяхме изхвърлени на брега на Джорджия от урагана, подгизнали, парцаливи и бедстващи само с шепа големи скъпоценни камъни.

Надявах се капитанът на „Хубавата Мери“ да има достатъчно високо мнение за Джаред Фрейзър, за да приеме Иън като юнга, защото иначе щяхме да срещнем големи трудности по отношение на пътуването му.

На теория кесията на Джейми и моят джоб съдържаха значително богатство. На практика обаче тези камъни за нас бяха безполезни като чакъл. Макар да бяха лесен и компактен начин за пренасяне на богатство, беше трудно да ги обърнеш в пари.

Голяма част от търговията в южните колонии се осъществяваше под формата на бартер, а останалото се разменяше срещу разписки или квитанции, издадени от богат търговец или банкер. А богатите банкери в Джорджия бяха малко; тези, които бяха готови да замразят наличния си капитал в скъпоценни камъни, бяха още по-малко. Заможният производител на ориз, при когото бяхме отседнали в Савана, ни увери, че дори той рядко е виждал две лири стерлинги в брой. Всъщност в цялата колония едва ли имаше и десет паунда в злато и сребро.

Нямаше никакъв шанс да продадем камъните в безбрежните солени мочурища и борови гори, през които минахме по пътя си на север. Чарлстън беше първият достатъчно голям град, в който се озовавахме и където имаше търговци и банкери, които можеха да ни помогнат да осребрим част от нашите замразени активи.

Не че нещо можеше задълго да остане замръзнало в горещото лято на Чарлстън, помислих си. По шията ми се стичаха струйки пот, а ризата под корсажа ми беше подгизнала и лепнеше по кожата ми. Дори толкова близо до пристанището нямаше вятър по това време на деня и миризмите на горещ катран, мъртва риба и потни работници бяха почти зашеметяващи.

Въпреки протестите им Джейми беше настоял да даде един от скъпоценните камъни на господин и госпожа Оливие, милите хора, които ни бяха прибрали, след като морето ни изхвърли буквално на прага им. Искахме да им се отблагодарим за гостоприемството. В замяна те ни дадоха каруца, два коня и чисти дрехи, и храна за пътуването на север, както и малко пари.

С тях в джоба ми имаше шест шилинга и три пенса, които представляваха цялото ни ликвидно богатство.

— Насам, чичо Джейми — каза Иън, като се обърна и кимна нетърпеливо на чичо си. — Искам нещо да ти покажа.

— Какво? — попита Джейми, проправяйки си път през тълпата потни роби, които товареха прашни бали сушено индиго на един товарен кораб. — И как си се сдобил с него, каквото и да е? Нали нямаш никакви пари?

— Не, спечелих го на зарове. — Гласът на Иън се понесе назад, тялото му не се виждаше, защото бе заобиколил една каруца с царевица.

— Зарове! За бога, Иън, не можеш да играеш комар, когато нямаш и пени! — Като ме държеше за ръката, Джейми се блъскаше през тълпата, за да стигне до племенника си.

— Ти го правиш постоянно, чичо Джейми — изтъкна момчето и спря да ни изчака. — Правиш го във всяка кръчма и хан, в които сме отсядали.