Диана Габалдон - Зовът на барабана - цялата книга

През тълпата се понесе развълнуван ропот; вече се виждаше процесията към бесилката в другия край на улицата. Барабаните забиха още по-силно.

— Къде е той? — промърмори Фъргъс до мен, като проточваше врат. — Знаех си, че трябваше да отида с него!

— Ще дойде. — Исках да се изправя на пръсти, но не го сторих, усещах, че би било грозно. Но се огледах, търсех. Винаги можех да различа Джейми в тълпа; той се издигаше с повече от една глава над другите мъже, а косата му улавяше светлината и блестеше в червеникаво златно. Нямаше и помен от него, само подскачащо море от бонета и триъгълни шапки, които пазеха от жегата онези жители на града, които бяха дошли твърде късно и не си бяха намерили място на сянка.

Първо се появиха знамената, пърхаха над главите на развълнуваната тълпа, знамената на Великобритания и на Кралската колония Южна Каролина. И още едно — с фамилния герб на лорд-губернатора на колонията.

После се появиха барабанчиците, вървяха по двама, в синхрон, палките им преминаваха от отсечен ритъм към жужене. Това беше бавен марш, мрачно неумолим. Марш на смъртта, спомних си аз как го наричаха; много подходящо при тези обстоятелства. Всички други шумове потънаха в тътена на барабаните.

После се появи и взвод облечени в червено войници, а сред тях — затворниците.

Бяха трима, с вързани отпред ръце, оковани заедно с верига, която минаваше през халките на металните им нашийници. Първият беше дребен и възрастен, парцалив и мръсен, истинска развалина. Той притичваше и се спъваше така често, че свещеникът с черен костюм, който вървеше до затворниците, го хвана за ръката, за да не падне.

— Това ли е Гавин Хейс? Изглежда болен — прошепнах на Фъргъс.

— Пиян е — чу се тих глас зад мен и аз се обърнах. Джейми стоеше до рамото ми и се взираше в жалката процесия.

Залитанията на дребния мъж забавяха напредъка им, защото препъването му принуждаваше двамата мъже, оковани с него, да се лашкат наляво-надясно, за да запазят равновесие. Приличаха на трима пияници, които излизат от местната кръчма; в огромен контраст с мрачната сериозност на случая. Чух смях над барабаните и викове и подсвирквания от хората по балконите от ковано желязо на къщите по Ист Бей Стрийт.

— Твоя ли е заслугата? — казах тихо, за да не привличам внимание, но нямаше смисъл — дори да бях крещяла и размахвала ръце, никой не виждаше друго освен сцената пред нас.

По-скоро усетих, отколкото видях как Джейми сви рамене, когато пристъпи напред да застане до мен.

— Това поиска от мен — каза той. — И това беше най-доброто, което можех да направя.

— Бренди или уиски? — попита Фъргъс, който оглеждаше с опитно око Хейс.

— Човекът е шотландец, Фъргъс. — Гласът на Джейми беше спокоен като лицето му, но чух и лекото напрежение в него. — Той поиска уиски.

— Мъдър избор. С малко късмет няма да усети, когато го обесят — промърмори Фъргъс. Дребният мъж се беше изплъзнал от ръката на проповедника и падна по лице на песъчливия път, като повлече един от другарите си, който се стовари на колене; последният затворник, висок млад мъж, остана на крака, но се олюляваше силно наляво-надясно и отчаяно се опитваше да запази равновесие. Тълпата вече ревеше от смях.

Капитанът на стражата беше поаленял от бялата перука до металния горжет на врата, пламнал от срам и от жегата. Изрева заповед, докато барабаните продължаваха мрачния си ритъм и един войник забърза да махне веригата, която свързваше затворниците. Хейс беше вдигнат безцеремонно на крака от двама войници и процесията продължи малко по-дисциплинирано.

Когато стигнаха до бесилото, вече нямаше смях. Една теглена от мулета каруца беше спряна под клоните на огромен дъб. Усещах тътена на барабаните през стъпалата си. Леко ми се гадеше от слънцето и миризмите. Барабаните внезапно замлъкнаха и тишината закънтя в ушите ми.

— Недей да гледаш, сасенак — прошепна ми Джейми. — Върни се в каруцата. — Той обаче се взираше немигащо в Хейс, който се олюляваше между двамата войници, мърмореше си нещо и се озърташе с празен поглед.

Последното, което исках, е да гледам. Но не можех да оставя Джейми да мине през това сам. Той беше дошъл заради Гавин Хейс, а аз бях дошла заради него. Докоснах ръката му.

— Ще остана.

Джейми се изпъна и изправи рамене. Пристъпи крачка напред, за да се увери, че ще е видим сред тълпата. Ако Хейс беше в състояние да види нещо, последното, което щеше да зърне на този свят, щеше да е лицето на приятел.