Диана Габалдон - Зовът на барабана - цялата книга

Хейс се оглеждаше наляво-надясно, когато го вдигнаха в каруцата, кривеше врат и се взираше отчаяно.

— Gabhainn! A charaid! — изкрещя внезапно Джейми. Очите на Хейс го откриха веднага и той спря да се мята.

Дребният мъж стоеше, олюлявайки се, докато прочетоха присъдата: кражба на шест паунда и десет шилинга. Беше покрит с червеникав прах, а по наболата сива брада потрепваха капки пот. Проповедникът се наведе към него и прошепна нещо в ухото му.

Тогава барабаните забиха отново в равен ритъм. Палачът насочи примката над полуплешивата глава и я затегна здраво, нагласи прецизно възела, точно над ухото. Капитанът на стражата стоеше изпънат с вдигната сабя.

Внезапно осъденият също се изпъна. Взираше се в Джейми, отвори уста, сякаш да заговори.

Сабята проблесна на утринното слънце и барабаните спряха с едно последно тум!

Погледнах Джейми: беше пребледнял до устните, с широко отворени очи. С периферното си зрение виждах потрепващото въже и слабите рефлексивни гърчове на увисналия човек. Силна миризма на урина и фекалии се вдигна в плътния въздух.

До мен Фъргъс гледаше безстрастно.

— Мисля, че все пак усети — каза той със съжаление.

Тялото се олюляваше леко, мъртва тежест, която се клатеше като махало. От тълпата се надигна въздишка на страхопочитание и облекчение. Птиците надаваха крясъци в пламналото небе, шумовете от пристанището станаха слаби, приглушени в тежкия въздух, на носа всичко тънеше в тишина. От мястото си можех да чуя тихото туп… туп… туп на капките, които падаха от носа на провисналата обувка на трупа.

Не познавах Гавин Хейс и нямах причина да изпитвам лична мъка заради смъртта му, но се радвах, че стана бързо. Погледнах го крадешком, със странното усещане, че се натрапвам. Това беше най-публичният начин да се извърши най-личен акт и някак се срамувах да гледам.

Палачът си разбираше от работата; нямаше унизително мятане, ококорени очи, изскочил език. Малката кръгла глава на Гавин се беше наклонила рязко настрани, вратът му беше гротескно разтегнат, но чисто прекършен.

Капитанът на стражата, доволен, че Хейс е мъртъв, махна със сабята си да доведат следващия до каруцата. Видях как очите му огледаха облечените в червено войници и после се разшириха от гняв.

В същия миг от тълпата се чу вик и вълнението се разпространи бързо. Глави се извърнаха, хората бутаха съседите си, опитваха се да видят нещо, което вече не можеше да бъде видяно.

— Няма го!

— Изчезнал е!

— Спрете го!

Третият затворник, високият младеж, се беше възползвал от мига на смъртта на Гавин, за да се спаси. Беше се плъзнал покрай войниците, които трябваше да го пазят, но явно не бяха устояли на очарованието на бесилката.

Видях някакво движение зад една сергия, проблясък на мръсна руса коса. Няколко войници също го забелязаха и хукнаха натам, но мнозина вече тичаха в други посоки и настана такова блъскане и объркване, че нищо не беше постигнато.

Капитанът на стражата крещеше с поморавяло лице, гласът му едва се чуваше над рева на тълпата. Другият затворник, който изглеждаше стъписан, беше хванат и поведен чевръсто към казармите, докато войниците бързаха да се подредят отново под крясъците на капитана.

Джейми плъзна ръка на кръста ми и ме издърпа от пътя на човешката вълна. Тълпата се втурна пред войниците, които се строиха и с бърз марш излязоха от площада под яростните команди на сержанта.

— Най-добре да намерим Иън — каза Джейми, като отблъсна група развълнувани чираци. Погледна Фъргъс и кимна към бесилото и меланхоличния му товар.

— Поискай тялото. Ще се срещнем по-късно във „Върбата“.

— Мислиш ли, че ще го хванат? — попитах, докато се блъскахме през леещата се тълпа и напредвахме по павираната улица към търговските кейове.

— Предполагам. Къде може да иде? — каза той разсеяно, между веждите му се виждаше тънка бръчка. Явно още мислеше за обесения и не можеше да отдели внимание на живите.

— Хейс имаше ли семейство? — попитах.

Той поклати глава.

— Попитах го, когато му занесох уискито. Той мислеше, че може да има един жив брат, но нямаше представа къде. Брат му бил транспортиран скоро след Въстанието — във Вирджиния, но Хейс не знаел повече за него.

Нищо чудно; изпратените на принудителен труд нямаха как да се свързват с близките си в Шотландия, освен ако онзи, за когото работеха, не благоволеше да изпрати писмо от тяхно име. И дори да благоволи, това писмо едва ли щеше да стигне до Гавин Хейс, който бе прекарал десет години в затвора Ардсмюир, преди също да бъде транспортиран.