Харуки Мураками - 1Q84 (Книга трета)

Смъкнаха стъклата, поприказваха си и в крайна сметка тя го покани да се прехвърли при нея. Мъжът се извини и попита може ли да си плати и да отиде в другата кола. Да свалиш пътник насред магистрала, е нещо нечувано, но понеже така и така не се движехме, нямаше как да му откажа. И онзи отиде в мерцедеса. Но понеже му беше съвестно, надплати, та и аз да не се ядосвам. Ама все пак не е особено приятно. Нали разбирате: просто нямаше мърдане. Но полека-лека додрапах дотук, съвсем близо до изхода за Икеджири. И ви видях, че вдигате ръка. Направо невероятно, не мислите ли?

— Никак не ми е трудно да го повярвам — отвърна лаконично Аомаме.

Прекараха нощта в един многоетажен хотел в Акасака. Изгасиха лампите, съблякоха се, легнаха си и се прегърнаха силно. Много неща имаха да си казват, но приказките можеха да останат за сутринта. Имаше нещо по-важно. Без да си кажат и дума, заеха се лениво да изследват взаимно телата си в мрака. С пръсти и длани, едно по едно, проверяваха къде се намира всяко нещо и каква му е формата. Вълнуваха се като дечица, играещи си на търсене на съкровище в някаква тайна стая. И щом откриеха съответната част, я целуваха с печата на одобрението.

И след като приключиха лениво с този процес, Аомаме хвана твърдия пенис на Тенго. По същия начин, по който бе държала ръката му в класната стая след часовете. Стори й се по-твърд от всичко, което й беше попадало до този момент, чудодейно твърд. Аомаме разтвори крака, притисна се и бавно го вкара в себе си. Право навътре, надълбоко. Затвори очи в мрака и пое дълбока и тъмна глътка въздух. После много бавно я изпусна. Тенго усети горещия й дъх върху гръдта си.

— Открай време си мечтая така да ме прегръщаш — прошепна му Аомаме и спря да мърда.

— И да правиш секс с мен ли?

— Да.

— Представяла си си това още от десетгодишна възраст?

— Е, не. Точно това се появи след още няколко години — разсмя се Аомаме.

— Защото и аз си представях същото.

— Че си в мен ли?

— Да.

— И това сега отговаря ли на представите ти?

— Все още не мога да осъзная, че наистина се случва — призна си Тенго. — Имам чувството, че си въобразявам.

— Но то наистина се случва.

— Прекалено хубаво е, за да е истина.

Аомаме се усмихна в тъмнината. И го целуна. Заизследваха си взаимно езиците.

— Не намираш ли гърдите ми за прекалено малки? — попита Аомаме.

— Точно такива са, каквито трябва — отвърна Тенго и ги обхвана с дланите си.

— Ама сериозно ли го казваш?

— Разбира се. Ако бяха по-едри, нямаше да ти отиват.

— Благодаря — рече Аомаме. — Не стига, че са малки, ами се различават и по големина.

— Много са си добре — каза Тенго. — Дясната си е дясна, лявата си е лява. Няма нужда да променяш нищо.

Аомаме притисна ухо към гърдите му.

— Толкова отдавна съм самотна. И толкова страдания понесох… Ако те бях срещнала отново по-отдавна, нямаше да ми се налага да правя всички тези отклонения, докато стигна дотук.

— Не съм убеден — поклати глава Тенго. — И така всичко си е наред. Сегашният момент е напълно подходящ. И за двама ни.

Аомаме се разплака. Дълго задържаните сълзи рукнаха по бузите й и не беше възможно да ги спре. Едрите сълзи затропаха като дъждовни капки по чаршафа. Продължи да плаче, докато Тенго бе в нея, и леко да потреперва. Тенго я грабна в обятията си и я притисна към себе си. Отсега нататък вечно ще я държи плътно до себе си. Мисълта го направи по-щастлив, отколкото си беше представял.

— Все пак сме имали нужда от време, за да осъзнаем колко самотни сме били наистина.

— Почни да се движиш — прошепна Аомаме в ухото му. — Бавно. За никъде не бързаме.

Тенго изпълни желанието й. Взе да помпа бавно, с тихо дишане, заслушан в ритъма на сърцето си. Аомаме се бе вкопчила в него така, сякаш се давеше. Отказа се да плаче, отказа се да мисли, отдалечи се и от миналото, и от бъдещето и се сля изцяло с движенията му.

Призори си облякоха по една от хотелските хавлии, застанаха до големия прозорец и си наляха от червеното вино, поръчано от рум сървиса. Аомаме отпиваше само проформа. Още не им се спеше. От стаята си на седемнадесетия етаж можеха да наблюдават луната колкото си искат. Вятърът беше отнесъл облаците и нищо не им пречеше да я виждат. Макар и отдалечила се значително през нощта, луната все още висеше над градския хоризонт — пепелявобяла, сякаш готова да падне на земята, след като бе изпълнила задачата си.

Аомаме бе настояла на рецепцията да им дадат стая на висок етаж, откъдето да се вижда луната, дори ако за целта трябва да платят допълнително.