Харуки Мураками - 1Q84 (Книга трета)

Аомаме най-сетне успя да се вземе в ръце и извади обувките с високите токчета от чантата си. Опъна надолу полата си, прехвърли ремъка на чантата върху едното си рамо и завърза колана на мантото си. Облиза пресъхналите си устни, прокара пръсти през косата си, извади носна кърпичка и изтри сълзите. И пак се сгуши в Тенго.

Стояха, без да говорят, хванати ръка за ръка, точно както се беше случило през онзи декемврийски ден преди двадесет години в класната им стая след часовете. Бяха единствените двама души на света. Гледаха бавно движещото се автомобилно стадо пред себе си. Но нищо не виждаха. Какво значение имаше всичко онова, което гледаха и чуваха? Всичко около тях — и гледката, и звуците, и миризмите — бе абсолютно лишено от смисъл.

— Значи, вече се намираме в друг свят, така ли? — успя да попита Тенго.

— Най-вероятно.

— Няма да е зле да проверим.

Проверката можеше да се извърши само по един-единствен начин, който не се нуждаеше от упоменаване. Аомаме вдигна безмълвно лице и огледа небето. В същия миг същото стори и Тенго. Търсеха да видят луната. Оттам, откъдето бяха застанали, луната трябваше да им се яви някъде над билборда на „Есо“. Но не успяха да я видят. Изглежда, се криеше зад някакви облаци. А облаците се носеха тържествено на вятъра в южна посока. Двамата нямаше закъде да бързат, та зачакаха търпеливо. Разполагаха с купища време. Достатъчно, за да си възвърнат онова време, което бяха изгубили. Време, което бе общо и за двама им. Нямаше нужда да изпадат в паника. С дръжка в лапата, с многозначителна усмивка на муцуната, застаналият в профил тигър на „Есо“ ги гледаше как се държат за ръка.

Изведнъж някаква мисъл взе да мъчи Аомаме. Имаше нещо ново, но някак си й се изплъзваше. Присви очи и се съсредоточи. И изведнъж й просветна: тигърът бе обърнал към тях лявата страна на лицето си. Но в спомените й тигърът бе извърнат към света с дясната си страна. Тигърът бе извърнат на другата страна. Лицето й се сви неволно в гримаса, сърцето й прескочи. Нещо в нея сякаш обърна посоката на движението си. Но можеше ли да е напълно сигурна? Мога ли чак дотам да разчитам на паметта си? Аомаме не беше напълно убедена. Но имаше чувството , че е така. Макар паметта ни понякога да ни лъже.

Аомаме обаче реши да не споделя съмненията си. Само затвори за миг очи, да нормализира дишането и пулса си, и пак зачака облаците да отминат.

През стъклата на автомобилите хората продължаваха да ги зяпат. Какво пък гледат сега тия двамата? И какво толкова са си стиснали ръцете? Неколцина опънаха шия да видят какво точно гледат двамата, но не видяха нищо освен бели облаци и билборда на „Есо“. Вкарай тигъра в резервоара си! Обърналият им лявата си страна тигърски профил с весело навирена към небето оранжева опашка на черни ивици призоваваше пътуващите да харчат още повече бензин.

Най-после облаците се разместиха и иззад тях се появи луната.

Луната бе само една. Познатата, жълтата, самотната луна. Същата онази луна, която се носеше над пампасите; луната, която изгряваше като кръгла бяла чинийка над тихата повърхност на езера и която кротко огряваше покривите на дълбоко заспалите домове. Същата онази луна, която тласкаше прилива към брега, караше козината на животните да лъщи и обгръщаше и закриляше нощните пътници. Луната, която като сърп остъргва душите или при новолуние къпе земята тихо в самотата й. Онази луна. Луната се бе заковала в небето точно над билборда на „Есо“, но вече непридружавана от другата — по-малката, разкривената зеленикава луна. Висеше си съвсем мълчалива, никому нищо недължаща. Двамата я наблюдаваха едновременно. Смълчаната Аомаме стискаше ръката на Тенго. Чувството на обърнатото наопаки течение беше изчезнало.

Върнахме се в 1984 година , каза си Аомаме. Вече не сме в 1Q84-та. Тук светът е онзи, от който дойдох — светът на 1984-та.

Но наистина ли е така? Нима е възможно светът тъй лесно да се върне към онова, което е бил? Нима малко преди смъртта си Вожда не каза, че път за връщане към стария свят не съществува?

Ами ако това е някакво съвсем друго място? Да не сме се преместили от единия нов свят в друг такъв — в трети свят? Свят, в който тигърът на „Есо“ ни показва левия си профил, а не десния? И където ни очакват нови загадки и нови правила?

Напълно възможно е , разсъждаваше Аомаме. На този етап поне не бих се заклела, че не е така. Но пък знам друго със сигурност. Откъдето и да го погледнеш, това не е онзи свят, с двете луни на небето. И държа Тенго за ръка. Двамата с него бяхме влезли в едно опасно място, където логиката е безсмислена, но успяхме да преодолеем няколко ужасни изпитания, да се намерим един друг и да се измъкнем оттам. Така че, дали това място, в което се намираме, е светът, от който сме тръгнали, или е някакъв съвсем нов свят, има ли смисъл да се боя? Ако пред нас изникнат нови изпитания, просто ще трябва да ги преодолеем както досегашните. Само толкова. Но поне вече не сме сами.