Харуки Мураками - 1Q84 (Книга трета)

Стълбата си беше на място, но нямаше представа дали наистина е все още свързана с магистралата. Какво пречеше да е блокирана по средата, да се окажат в безизходица? На този свят всичко бе възможно. Не й оставаше нищо друго, освен да издрапа нагоре с ръце и крака и да се убеди какво я чака и какво — не.

Преодоляваше внимателно стъпалата едно по едно. Погледна под себе си и видя, че Тенго е току под нея. Свиреп повей на вятъра развя полите на мантото й. Режещ вятър. Подгъвът на полата й се бе набрал до хълбоците й. Вятърът бе развял и косите й, лепеше ги през лицето и й пречеше да вижда. Дори дишането й затрудняваше. Аомаме съжали, че не беше вързала косата си. И ръкавици трябваше да си нося. За тях пък как не се сетих? Но от ядосване полза нямаше. Нали си беше поставила за цел да е облечена точно така, както и предния път. Не й оставаше друго, освен да стиска железните пръти и да ги превзема един по един.

Докато трепереше от студ и упорито напредваше, хвърли поглед към балкона на жилищния блок отвъд шосето. Пететажната сграда, облицована с кафяви керамични плочки — същата, която бе забелязала и на слизане. Половината й прозорци светеха. Имаше чувството, че само ако се протегне, ще я пипне. Лошо им се пишеше, ако някой от обитателите й ги видеше как се катерят посред нощ по аварийната стълба, осветени от мощните лампи по шосе 246.

За техен късмет по балконите нямаше жива душа. И всички пердета бяха спуснати. Което можеше и да се очаква, като се замисли човек. Че кой би се изтъпанил на балкона си в тая мразовита нощ да наблюдава аварийната стълба на една магистрала?

На един от балконите до разнебитен градински стол се гушеше фикус в саксия. Беше го забелязала и когато слизаше през април. Още по-жалко растение и от онзи фикус, който бе зарязала в апартамента си в Джиюгаока. Горкото фикусче — заседнало на едно място в продължение на цели осем месеца. Видя й се избледняло, опърпано, забито в най-невзрачното кътче на света, напълно забравено. И сигурно никога неполивано. Но в същото време фикусчето й внушаваше кураж и убеденост, докато драпаше нагоре по паянтовата стълба със замръзнали ръце и крака и с тревожно и объркано съзнание. Всичко се развива добре , мислеше си. На прав път съм. Или поне на същия, по който минах в обратната посока. Това фикусче ми е ориентирът. Сериозен, самотен пътепоказател.

На слизане по онова време видях и няколко паяжини. И се сетих за Тамаки Оцука. Как предприехме заедно едно пътуване, докато учехме в гимназията, и как през нощта се съблякохме голи и изучавахме взаимно телата си. Но защо тъкмо тогава, докато слизаше от магистралата по аварийната й стълба, се беше сетила за Тамаки? И сега, докато се катереше обратно, пак Тамаки й беше в ума. Спомни си гладките й; красиво оформени гърди. Толкова по-различни от моите недоразвити израстъци. А ето че тези красиви гърди си отидоха завинаги.

Сети се и за Аюми Накано. Самотната полицайка, озовала се през една августовска нощ закопчана с белезници към леглото в някаква хотелска стая в Шибуя, удушена с колана на хавлията й. Объркана млада жена, запътила се към пропастта на разрухата. И тя беше с красиви гърди.

Аомаме скърбеше от дъното на душата си по тези две покойни приятелки. Мъка й ставаше, като се сетеше, че те си бяха отишли завинаги от света. Скърбеше и по тези изчезнали безследно два чифта прекрасни гърди.

Моля ви , зовеше ги. Пазете ме. Умолявам ви. Нуждая се от закрилата ви. И бе убедена, че безгласните й думи наистина са стигнали до ушите на нещастните й приятелки. Ще ме закрилят. Сигурна съм.

Най-после стигна до върха на стълбата, но се озова пред мостик, който щеше да я отведе до външния край на платното. Парапетът на мостика беше нисък, а това налагаше да се сниши максимално, докато минава отгоре му. Мостикът свършваше със зигзагообразно стълбище. Никак не беше голямо, но далеч по-удобно от паянтовата стълба. Доколкото си спомняше, стълбището трябваше да я изведе на аварийната отбивка на магистралата. Ревящите наоколо камиони създаваха трусове, от които мостикът се тресеше като ударена странично от вълна̀ лодчица. Ревът на трафика се беше усилил.

Извърна се, да се увери, че и Тенго се е изкачил и е вече зад нея, пресегна се и хвана ръката му. И усети, че е още топла. Как беше възможно да е още топла ръка, която допреди секунда бе стискала ледена стълба в тази мразовита нощ?

— Само още малко — извика току до ухото му. Налагаше се да надвика и рева на трафика, и воя на вятъра. — Изкачим ли онова стълбище, ще излезем на платното на естакадата.