Харуки Мураками - 1Q84 (Книга трета)

Човечетата се размърдват , беше казала Фука-Ери.

— Забременях точно по време на бурята — каза Аомаме. — Без каквито и да било отношения от този род с когото и да било нито през този ден, нито в продължение на няколко месеца преди или след това. — Млъкна и изчака, докато той смели тази реалност, после продължи: — Но съм абсолютно убедена, че стана именно през въпросната нощ. Както съм убедена и че детето у мен е твое. Не мога да го обясня, но знам, че това е самата истина .

А той се сети за странния сексуален акт, който бе осъществил през същата нощ с Фука-Ери. Навън трещеше, едри капки биеха по стъклата. Човечетата наистина бяха много ядосани. А той лежеше по гръб на леглото с изтръпнало тяло, Фука-Ери се бе качила отгоре му, вкарала бе пениса му в себе си и бе изстискала спермата му. Изпаднала в някакъв транс. Със затворени очи от начало до край, сякаш медитираше. С едри, кръгли гърди, но без нито един срамен косъм. И колкото и нереална да му се струваше тази сцена, убеден бе, че наистина се беше случила.

На сутринта обаче Фука-Ери се държеше така, сякаш нямаше никакъв спомен от събитията през отминалата нощ. Или поне се стараеше да създаде у него такова впечатление. Самият Тенго имаше усещането, че е участвал по-скоро в бизнес сделка, отколкото в секс. През бурната нощ Фука-Ери бе използвала тялото му, за да изцеди до последна капка семенната му течност. Тенго и досега не успяваше да се отърси от онова особено чувство. Фука-Ери като да се бе превърнала в съвсем друг човек.

— И аз се сещам за нещо — рече сухо. — Нещо, което на мен ми се случи през същата нощ и което не се поддава на логично обяснение.

Аомаме се взря дълбоко в очите му.

— Навремето — продължи Тенго — смисълът му ми се губеше. Дори и сега не съм съвсем сигурен. Но след като самата ти си забременяла през онази нощ и не намираш друго възможно обяснение, значи, детето у теб е наистина от мен.

Значи, Фука-Ери е била проводникът. Тъкмо тази роля й е била възложена — да служи за проход между Тенго и Аомаме, който да ги свърже физически за ограничен срок от време. Сега Тенго разбра, че истината не може да бъде друга.

— Някой ден ще ти разкажа точно какво ми се случи — рече Тенго, — но все още не разполагам с думи, с които да го обясня.

— Но нали наистина вярваш? Че малкото у мен е твоето дете?

— От цялото си сърце — отвърна Тенго.

— Добре. Само това исках да зная. Щом вярваш, нищо друго не ме интересува. Не ми трябват обяснения.

— Бременна си, значи? — пак попита Тенго.

— Четвърти месец — каза Аомаме и положи дланта му върху корема си.

Тенго се умълча; напъна се да долови признаци на живот. Онова бе още съвсем миниатюрно, но отсега усещаше топлината му с ръката си.

— Закъде сме тръгнали? Ти, аз и малкото .

— За някъде, което не е тук — отговори Аомаме. — Към свят само с една луна. Там, където ни е мястото. Където човечетата нямат власт.

— Кои човечета? — смръщи се Тенго.

— Та нали ти си ги описал най-подробно във „Въздушната какавида“. Как изглеждат, какво вършат.

Тенго кимна.

— В тукашния свят те наистина съществуват — рече Аомаме. — Точно такива, каквито ги описваш.

Докато преработваше „Въздушната какавида“, Тенго бе стигнал до извода, че човечетата са всъщност плод на въображението на едно седемнадесетгодишно момиче. В най-добрия случай — някаква метафора или символ. Сега обаче бе убеден, че човечетата наистина съществуват и притежават реална власт.

— Не само човечетата — поясни Аомаме. — И всичко останало го има в този свят — и въздушните какавиди, и мадзите , и доотите , и двете луни.

— И ти знаеш пътя, по който можем да се измъкнем от този свят ?

— Не ми идва наум нищо друго, освен да минем обратно по маршрута, по който дойдох тук. — После се сети да го попита; — Носиш ли със себе си ръкописа на новия си роман?

— Тука е — потупа Тенго преметнатата през рамото му червеникавокафява чанта. Но това не му попречи да се запита: Тя пък откъде знае?

— Ей така, знам — усмихна му се несигурно Аомаме.

— Ти май доста работи знаеш — каза Тенго.

За пръв път я виждаше усмихната. Съвсем слаба усмивка, но от нея усети преместването на приливите по цялата земя. Усети го с тялото си.

— Пази го — рече Аомаме. — Много ще ни е нужен.

— Ще го пазя.

— Дошли сме в този свят , за да се срещнем. При все че не сме го съзнавали, в това е смисълът на идването ни тук. С какво ли не сме се борили и двамата: с куп неща, които са ни се стрували безсмислени, понякога и необясними. Странни неща, жестоки, тъжни. Понякога дори красиви. От нас се е искало да се заречем в нещо — и сме го сторили. Прекарали са ни през най-тежки изпитания и сме ги преодолели. И сме успели да постигнем целта, заради която сме били тук. Но опасността вече надвисва над нас. На тях им е нужна доотата , която нося у себе си. Знаеш, предполагам, какво означава доота .