Харуки Мураками - 1Q84 (Книга трета)

Стига стълбището да не е блокирано , рече си, но предпочете да не го каже на глас.

— Ти от самото начало ли възнамеряваше да се катериш по тия стълби? — недоумяваше Тенго.

— Да. Стига да успеех да ги открия.

— Защо тогава си се изтупала така — тясна пола, високи токчета? Не бих казал, че е най-удобният тоалет за катерене по стълби.

Аомаме пак се усмихна:

— Някой ден ще ти обясня. Просто се налага да съм облечена по този начин.

— Много красиви крака имаш.

— Харесват ли ти?

— Иска ли питане?

— Благодаря. — Аомаме се надигна на пръсти върху мостика и нежно го целуна по ухото. По омачканото му като карфиол ухо. Замръзнало от студ.

Пак се извърна напред, мина по мостика и пое нагоре по тясното стръмно стълбище. Краката й бяха ледени, пръстите на ръцете — безчувствени. Най-много се боеше да не се подхлъзне. Катереше се и отместваше косата, която вятърът й тикаше в очите и ги караше да се насълзяват. Стискаше здраво перилото, да не загуби равновесие сред вихъра, и докато правеше една внимателна крачка подир друга, не преставаше да си мисли за Тенго, който вървеше след нея. За едрата му длан и замръзналото му карфиолено ухо. И за малкото , което спеше в утробата й. За черния пистолет в чантата. И за седемте деветмилиметрови патрона в пълнителя му.

Обезателно трябва да се махнем от този свят. Но за да го постигнем, трябва от все сърце да вярвам, че тази стълба ще ни отведе до магистралата. Вярвам , обяви наум. И изведнъж се сети за онова, което Вожда бе казал през онази бурна нощ, преди да умре. За думите на песента. Които изведнъж нахлуха в съзнанието й.

Каквото и да се случи, каквото и да ми се наложи да направя, длъжна съм да го превърна в истински, да премахна всички илюзии. Не, не само аз. Ще трябва и двамата с Тенго да го превърнем. Да стане истински. Да слеем силите си до последна капка. В името на двама ни и в името на това , малкото.

Спря на една от междинните площадки и се обърна. Тенго дойде зад нея. Протегна му ръка и той я хвана. Усети както преди топлината й и почерпи нови сили. И пак опря устни до ухото му:

— Да знаеш: веднъж щях да пожертвам живота си за теб. Малко ми оставаше и щях да умра. Само два милиметра ми трябваха. Вярваш ли ми?

— Вярвам ти — рече Тенго.

— Кажи ми, че ми вярваш с цялото си сърце.

— Вярвам ти с цялото си сърце.

Аомаме кимна и пусна ръката му. Обърна се отново напред и пак пое нагоре по стълбите.

Минути по-късно се озова на върха и излезе върху градската високоскоростна магистрала номер 3. Стълбището се оказа непрепречено. Преди да се покатери през металната преграда, обърса студените си сълзи с опакото на ръката си.

Тенго се огледа, без да каже и дума. И чак тогава успя да промълви, явно силно впечатлен:

— Градската високоскоростна магистрала номер 3. Тук, значи, е изходът от този свят.

— Да — отвърна Аомаме. — И входът, и изходът.

Тенго я подпря отзад, докато се прехвърляше през преградата с набрала се до кръста й пола. Аварийната отбивка от другата страна на преградата стигаше точно колкото за две коли. За трети път се озоваваше тук. И пред себе си видя големия билборд с рекламата на „Есо“: Вкарай тигъра в резервоара си. Същият призив. Същият тигър. Гледаше го безмълвно, по чорапи. И вдишваше дълбоко изгорелите автомобилни газове. Не можеше да си представи по-чист въздух от този. Върнах се , рече си Аомаме. Върнахме се.

Движението по магистралата беше броня до броня, точно както го беше оставила. Колите се придвижваха сантиметър по сантиметър към Шибуя. Това, необяснимо, я изненада. Защо при всяко мое идване заварвам задръстване? Не е ли доста необичайно по това време да има толкова гъст трафик към центъра? Сигурно някъде напред по градската високоскоростна магистрала номер 3 е станала катастрофа. Автомобилите по лентите в обратната посока си се движат най-нормално, а тук едва помръдват.

Тенго вдигна високо крак и ловко се прехвърли през оградата, после застана до нея. Гледаха безмълвно, застанали един до друг, струпалите се коли, със същата почуда, с която дошлите за пръв път на тихоокеанския бряг наблюдават разбиващите се на брега мощни вълни.

И хората от едва придвижващите се коли ги зяпаха — объркани, незнаещи как да реагират. Но по-скоро с подозрителност, отколкото с любопитство. Тия двамата какво ли пък са намислили? Откъде изскочиха в тъмното и се озоваха на тази отбивка? Жената в модно костюмче, но по съвсем тънко пролетно манто и на всичко отгоре по чорапи, без обувки. Мъжът пък як, в протрито кожено яке. И двамата с преметнати през гърдите пътни чанти. Колата им ли се е повредила? Или са катастрофирали? Да, ама наблизо не се вижда никаква кола. А и нямат вид на хора, които търсят помощ.