Харуки Мураками - 1Q84 (Книга трета)

Реши да вярва в онова, което й бе необходимо, след което се отпусна върху мощната Тенгова гръд. Притисна ухо към гърдите му, заслуша се в биенето на сърцето му и се отдаде на обятията му. Точно като едно грахово зърно в шушулката си.

— А сега накъде? — попита след известно време Тенго.

Ясно бе, че не могат да останат тук завинаги. Пък и на градската високоскоростна магистрала нямаше банкет. Изходът за Икеджири беше сравнително наблизо, но дори при едно такова бавно движение да се движиш пеш между колите, си беше опасно. И палци да вдигнеха, изключено бе някой да ги вземе на автостоп. Да потърсят помощ от „Метрополитън Експресуей Пъблик Корпорейшън“ по аварийния телефон също не ставаше — как щяха да обяснят самото си присъствие на естакадата? Дори да стигнеха пеш до изхода за Икеджири, нали трябваше да минат през бариерата, където се събира таксата, а там неминуемо щяха да ги разпитват. А пък за слизане обратно по аварийната стълба и дума не можеше да става.

— Не знам — призна си Аомаме.

Наистина нямаше представа какво следва да предприемат и накъде да поемат. Ролята й се бе изчерпала с изкатерването по аварийната стълба. Не й беше останала и капчица сила да разсъждава или да взема решения. Резервоарът й бе абсолютно пресъхнал. Способна бе единствено да даде на друга сила правото да я води.

Отче наш, който си на небесата, да се свети името Твое най-чисто вовеки веков, да дойде царството Твое. Прости нам греховете наши и благослови пътищата ни смирени. Амин.

Молитвата й избликна отвътре като условен рефлекс. Без никакво участие на мисълта й. Нито една дума не съдържаше самостоятелен смисъл. И фразите се бяха свели до някакви звуци, до поредица сигнали, но нищо повече. И въпреки това, докато рецитираше механично молитвата, я обзе едно особено чувство, нещо като благоговение. Нещо в нея докосна определена струна в сърцето й. След всичко, което ми се случи, така и не изгубих себе си , мина й през ум. Слава Богу, че мога да съм тук, каквато съм. Където и да е Той.

Да дойде царството Твое , повтори напевно Аомаме по същия начин, по който го бе произнасяла преди училищните обеди преди толкова много години. Каквото и да означаваше това, тя го копнееше с цялото си сърце. Да дойде царството Твое.

Тенго я галеше по косата, сякаш я сресваше.

Десет минути по-късно Тенго успя да спре едно минаващо такси. В началото не можаха да повярват на очите си. Едно-единствено такси, без нито един пътник, си проправяше бавно път насред задръстването върху естакадата. Тенго вдигна скептично ръка, задната врата моментално се отвори и те бързо се напъхаха в автомобила, да не вземе фантомът изведнъж да изчезне. Очилатият шофьор се извърна назад.

— Смятам да се измъкна от това задръстване още през близкия изход за Икеджири, ако не възразявате? — попита ги. Гласът му беше леко възтънък за мъж. Но не дотолкова, че да дразни слуха.

— Нищо против нямаме — отвърна Аомаме.

— То, между другото, е забранено да се вземат пътници по магистралата.

— И по кой закон по-точно? — попита Аомаме. Лицето й бе леко смръщено в огледалото за обратно виждане.

Шофьорът не успя веднага да се сети за наименованието на конкретния закон, забраняващ вземането на пътници от магистралите. Да не говорим, че и лицето на Аомаме в огледалото за обратно виждане почваше да го плаши.

— Добре де, няма значение — заряза водачът темата. — Та вие къде всъщност искате да отидете?

— Оставете ни някъде около гара Шибуя — каза Аомаме.

— Не съм включил апарата — рече шофьорът. — Ще го пусна, като слезем от магистралата.

— А вие как така сте на магистралата без пътник? — полюбопитства Тенго.

— Абе, дълга история — изрече таксиджията с натежал от умора глас. — Наистина ли искате да ви я разкажа?

— Аз бих я изслушала — отвърна Аомаме. Какво, като е дълга и скучна? Жадуваше за всякакви истории, свързани с хората на този нов свят. Току-виж чула някоя нова тайна, някаква дребна подробност.

— Качих един мъж на средна възраст близо до парка „Кинута“ за университета „Аояма“. Каза, че предпочитал да мина по магистралата, понеже около Шибуя винаги било претоварено. И понеже в бюлетина за пътната обстановка нямаше нищо за задръстване по високоскоростната и съобщаваха, че движението било нормално, реших да му угодя и се качих на естакадата при Йога. Но после станала някаква катастрофа около Тани-чо и виждате какво се получи. Така закъсахме, че и до изхода за Икеджири нямаше стигане. Междувременно точно на Комадзава , където и сантиметър не можеше да се мръдне, пътникът ми видя някаква своя позната в сребрист мерцедес купе.