Харуки Мураками - 1Q84 (Книга трета)

Тенго пое дълбоко въздух:

— Ти носиш у себе си нашата доота — твоята и моята.

— Не съм запозната докрай с принципа, върху който почива, но факт е, че ми предстои да родя една доота . Посредством някоя въздушна какавида, подозирам, освен ако самата аз не съм въздушната какавида. Тъкмо заради това искат да ни хванат. Да си създадат нова система, чрез която да чуват гласа .

— Но каква е моята роля във всичко това? Ако изобщо ми се полага някаква роля, освен тази да съм бащата на доотата .

— Ти си… — понечи да каже Аомаме, но млъкна. Следващите думи отказваха да излязат. Все още съществуваха определени празноти — празноти, които тепърва щяха да запълват съвместно, с течение на времето.

— Реших да те открия, но не успях — рече Тенго. — Накрая ти мен ме намери. Реално погледнато, аз нищо не съм направил. И всичко ми се струва… как да го кажа… някак си несправедливо.

— В какъв смисъл „несправедливо“?

— Аз на теб много дължа. Но в същото време съм ти бил, общо взето, безполезен.

— Нищо не ми дължиш — отвърна му твърдо Аомаме. — Ти си този, който ме доведе дотук. По един невидим начин. Ние двамата сме едно цяло.

— Струва ми се, че съм виждал тази доота . Или поне онова, което доотата означава . Видях те теб, десетгодишна, да спиш на бледото сияние на една въздушна какавида. И можех да докосна пръстите й. Само веднъж ми се случи.

Аомаме положи глава на Тенговото рамо:

— Никой не дължи нищо на другия. Нищичко. Но едно сме длъжни: да опазим малкото . Те са вече по петите ни. Усещам как ни застигат. Чувам стъпките им.

— Никому няма да ви дам — нито теб, нито малкото . Сега, след като се събрахме, открихме онова, което сме търсили, като сме дошли на този свят. Това място е опасно. Но ти твърдиш, че знаеш къде е изходът.

— Така си мисля — рече Аомаме. — Ако не се лъжа.

Още със слизането от таксито Аомаме разпозна мястото. Застана на ъгъла, огледа се и откри мрачния склад с ламаринената ограда точно под естакадата. С Тенго за ръка пресече по пешеходната пътека и се отправи нататък.

Не помнеше точно на коя ламарина беше изпаднал болтът, затова почна да ги проверява една по една, докато накрая откри пролука, през която можеше да мине човек. Преви се о две и като внимаваше да не закачи дрехите си, се вмъкна в склада. Тенго се сгъна, доколкото му позволяваше едрото му тяло, и я последва. Вътре в склада всичко си беше така, както го бе оставила през април. Празни избелели торби от цимент, ръждясали железни тръби, оклюмали бурени, разпилени хартии, тук-там втвърдени бели гълъбови курешки. Никаква промяна през изминалите осем месеца. Май човешки крак не бе стъпвал тъдява от онова време. Все едно беше пясъчен нанос насред главното шосе посред града — напълно занемарено и забравено местенце.

— Това ли е мястото? — оглеждаше се Тенго.

Аомаме му кимна:

— Оттук ако няма изход, никъде няма да ходим.

И в тъмнината се захвана да търси аварийната стълба, по която бе слязла — тесните стъпала, свързващи магистралата със земята под нозете й. Тука трябва да е стълбата , говореше си наум. Длъжна съм да вярвам в това.

Най-после я намери. Съвсем тясна метална стълба, много по-неподдържана и паянтова, отколкото си я спомняше. Сама се зачуди как бе успяла предния път да се смъкне по нея. Тя е все пак , рече си. Оставаше им само да я изкачат, стъпка по стъпка, вместо да слизат. Събу обувките „Шарл Журдан“ с високите токчета, напъха ги в чантата и я метна през гърдите си. И стъпи на първото стъпало по чорапи.

— Върви след мен — нареди на Тенго.

— Не е ли по-добре аз да съм пръв?

— Не, аз ще съм първа.

По този път бе слязла; полагаше й се да се изкачи първа.

А стълбата бе много по-студена от предишния път. Пръстите й замръзнаха дотолкова, че станаха почти безчувствени. Вятърът я брулеше измежду колоните на естакадата. Беше много по-остър и пронизващ отпреди. Металната стълба бе абсолютно бездушна и негостоприемна. И нищо не й обещаваше.

Когато в началото на септември я бе търсила отгоре, на самата естакада, изобщо не успя да я открие. Пътят й бе препречен. Но пък сега пътят откъм склада, нагоре, си съществуваше, точно както и очакваше. Нали тъкмо това й диктуваше чувството: че ако тръгне от тази страна, ще я намери. Ако онова , малкото в мен, притежава някакви специални сили , рече си, обезателно ще ме закриля и ще ме насочи откъде да мина.