Харуки Мураками - 1Q84 (Книга трета)

Появил се отнякъде облак постепенно погълна двете луни. И обвилата света сянка стана с една степен по-гъста.

— Налага се да бързаме — прошепна Аомаме.

И двамата се изправиха върху пързалката. И сенките им пак се сляха в една. Стиснали се бяха здраво за ръка, като две дечица, лутащи се из тъмната гора.

— Ще се махнем от котешкия град — за пръв път проговори на глас Тенго.

— Кой котешки град?

— Градът, в който през деня цари дълбока самота, а нощем се подвизават огромни котки. Пресича го красива река, над която минава стар каменен мост. Но ние не бива да останем в него.

Наричаме с различни имена този тукашен свят , прецени Аомаме. За мен е светът на 1Q84 година , а за него — котешки град . Но смисълът е един и същ. Аомаме го стисна още по-здраво за ръка.

— Прав си. Сега ще се махнем от котешкия град. Двамата. Заедно — рече Аомаме. — И щом се махнем оттук, няма повече да се делим — нито денем, нито нощем.

Докато двамата излизаха забързано от парка, двойката луни продължиха да се крият зад бавно влачещите се облаци. Очите им бяха закрити. Хванати за ръка, момчето и момичето тръгнаха да излизат от гората.

От парка излязоха на главната улица и спряха едно такси. Аомаме нареди на шофьора да ги закара по шосе 246 до Сангенджая.

Едва сега Тенго забеляза облеклото й: светло манто, прекалено тънко за през зимата, пристегнато с колан. Под него — добре скроено зелено костюмче с къса тясна пола. Чорапи и впечатляващи обувки на висок ток. Черна кожена чанта през рамото й, май пълна и доста тежка. Никакви ръкавици, нито шал. Никакви пръстени, огърлици и обици. Ни най-малкия намек за парфюм. Всичко му се видя абсолютно естествено — и онова, което носеше, и останалото, което липсваше. Не му идваше наум какво можеше да се добави или отнеме от тоалета й.

Таксито се устреми по околовръстен път номер 3 към шосе 246. Движението бе необичайно спокойно. Дълго време след като се качиха, нищо не си казаха. Радиото беше изключено, младият шофьор си мълчеше. Чуваха единствено неспирното монотонно свистене на гумите. Все още стиснала едрата му ръка, Аомаме се облегна на Тенго. Не смееше да го пусне, да не би да не го намери втори път. Нощният град течеше покрай тях като фосфоресциращ прилив.

— Има няколко неща, които трябва да знаеш — каза след известно време Аомаме. — Не съм сигурна, че ще успея да ти обясня всичко, преди да сме стигнали дотам . Разполагаме с много малко време. Но и с всичкото време на света да разполагахме, пак надали щях да мога да ти обясня.

Тенго леко завъртя глава. Няма нужда всичко да му обяснява отсега. Ако останат някакви празнини, ще ги запълни впоследствие, в движение. Щом става дума за нещо споделено между двама им, мислеше си Тенго — било то празнота за запълване или загадка, неподдаваща се на разгадаване, — и в него ще открие радост, нещо, сродно с любовта.

— Какво е необходимо да знам за теб на този етап? — попита я Тенго.

— Какво поначало знаеш за мен? — отвърна му с въпрос Аомаме.

— Почти нищо — каза Тенго. — Освен че си инструктор в спортен клуб. Че си неомъжена. И че живееш в Коенджи.

— И аз почти нищо не знам за теб — рече Аомаме, — като изключим някои несъществени подробности. Че преподаваш математика в школа за зубрене в Йойоги. Че живееш сам. И че си истинският автор на „Въздушната какавида“.

Тенго я погледна в очите, зяпнал от изненада. Последният факт бе известен само на много малко хора. Да не би и тя да има някаква връзка със сектата?

— Не се тревожи. И двамата сме от една и съща страна — каза Аомаме. — Много време ще ми трябва да ти разправя откъде съм го чула. Но знам, че си написал „Въздушната какавида“ съвместно с Ерико Фукада. И че ние двамата с теб сме попаднали в свят, в който на небето има две луни. И още нещо: бременна съм, и то от теб, ако ме питаш. Това са засега основните неща, които трябва да знаеш.

— Бременна си от мен ли? — На Тенго му беше все едно дали шофьорът ги чува, или не.

— Може и да не сме се виждали от двадесет години — рече Аомаме, — но аз наистина нося твое дете. И ще родя твое дете. Колкото и налудничаво да ти звучи.

Тенго мълчеше. Чакаше я да продължи.

— Помниш ли ужасната гръмотевична буря в началото на септември?

— Много добре си я спомням — отвърна Тенго. — Цял ден прекрасно време, после изведнъж бурен залез със страхотни светкавици. Метростанцията на Акасака-Мицуке се наводни и метрото спря.