Харуки Мураками - 1Q84 (Книга втора)

Тамару обмисли думите й за миг с леко вдигната дясна вежда.

— Мен ако ме питаш, не бих желал да се лиша от теб — каза. — Определено ми харесваш. Като личност, имам предвид.

Аомаме му пусна лека усмивка:

— Като човек жена, искаш да кажеш?

Тамару й отвърна, без да променя изражението си:

— Мъж, жена, човек, куче — индивидите, които харесвам, не са кой знае колко.

— Естествено — рече Аомаме.

— Но пък, от друга страна, единственото ми най-важно задължение е да пазя здравето и живота на мадам. В това отношение съм… как да го кажа… малко професионалист.

— Безспорно.

— Така че от тази гледна точка ще видя какво мога да направя. Нищо не ти обещавам, но може и да намеря някого, който да се отзове на молбата ти. Материята обаче е изключително деликатна. Не е като да поръчаш електрическо одеяло по пощата. Може и цяла седмица да мине, докато пак ти се обадя.

— Няма страшно — отвърна Аомаме.

Тамару изгледа с присвити очи дърветата с пищящите цикади:

— Надявам се всичко да мине добре. Ще направя всичко в рамките на разумното.

— Благодаря ти, Тамару. Следващото ми задание вероятно ще ми е и последното. Може повече да не се видим.

Тамару разпери ръце и обърна нагоре длани, сякаш се намираше насред пустинята и чакаше дъжд, но нищо не каза. Дланите му бяха едри, месести и целите в белези. Ръцете му приличаха по-скоро на части от гигантска машина, отколкото от човешко тяло.

— Не обичам сбогуванията — рече Тамару. — Навремето не се сбогувах дори с родителите ми.

— Покойници ли са?

— Нямам представа. Родил съм се на остров Сахалин през последната военновременна година. Южната част на Сахалин била японска, под името Карафуто, но съветската армия я окупирала и родителите ми попаднали в плен. Баща ми явно работел нещо по пристанището. Повечето японски цивилни военнопленници били върнати в Япония сравнително скоро, но родителите ми не могли да заминат за там, понеже били корейци, изпратени на принудителен труд на Сахалин. Японското правителство отказало да ги приеме. След като Япония загубила войната, корейците престанали да се смятат за поданици на Японската империя. Пълен ужас. Правителството не проявило и капчица съчувствие. Можели са да отидат в Северна Корея, но не и в Южна, понеже по онова време Съветският съюз не признавал съществуването на Южна Корея. Но родителите ми били от рибарско село край Пусан и нямали никакво желание да вървят в Севера. Нямали там нито роднини, нито приятели. И аз съм бил още бебе. Наврели ме в ръцете на една двойка, която се връщала в Япония, та те ме пренесли през проливите до Хокайдо. По онова време на Сахалин царял страшен глад, руснаците се отнасяли ужасно с пленниците. Родителите ми вече имали други малки деца и вероятно са преценили, че няма как да ме отгледат там. Сигурно са си правели сметката да ме пратят първо мен на Хокайдо, пък после да дойдат и те. Или просто са търсели повод да се отърват от мен. Не знам подробности. Така или иначе, повече не сме се виждали. Нищо чудно още да са живи там, на Сахалин, ако не са умрели досега.

— И ти изобщо не ги помниш?

— Изобщо. Бил съм само на годинка и някой и друг месец. Двамата, които ме пренесли, ме погледали известно време, после ме предали в някакво сиропиталище в планините край Хакодате, някъде далече към южния връх на Хокайдо — най-отдалеченото от Сахалин място в границите на Хокайдо. Вероятно са нямали пари да ме гледат. Сиропиталището се ръководеше от някакви католици и беше отвратително . От войната бяха останали купища сираци, а нито храната, нито топливото стигаха. Какво ли не правих, за да оцелея. — Тамару погледна опакото на дясната си ръка. — По едно време уредиха формално да бъда осиновен, за да получа японско гражданство, дадоха ми и японско име — Кеничи Тамару. От първоначалното ми име знам само фамилията — Барк. А пък в Корея хората с името Барк са колкото звездите по небето.

Аомаме седеше до Тамару и слушаше писъка на цикадите.

— Трябва да намериш ново куче.

— И мадам каза същото. На приюта наистина му е нужно куче пазач. Но още не намирам сили.

— Разбирам те. Но това не отменя нуждата от ново. Не че имам правото да давам акъл, де…

— Ще намеря. И то добре дресирано. Още сега ще се свържа с един, дето обучава кучета.

Аомаме погледна часовника си и стана. Имаше още време до залез-слънце, но намек за свечеряване отсега бележеше небето — един нов оттенък на синьото се бе смесил със следобедната синева. Усещаше още и остатъчното влияние на шерито. Вдовицата дали още спи?