Харуки Мураками - 1Q84 (Книга втора)

— Имаш ли време да си поприказваме? — попита тя Тамару.

— Давай — рече Тамару, без да променя изражението си. — Време — колкото щеш. Да убивам времето, е част от занаята ми.

И се отпусна върху единия от градинските столове пред главния вход. Аомаме зае съседния. Стряхата ги пазеше от слънцето и им осигуряваше хладна сянка. Въздухът ухаеше на прясна трева.

— Дойде си лятото — отбеляза Тамару.

— И цикадите писнаха — отвърна Аомаме.

— Имам чувството, че тази година леко подраниха. И тук известно време ще е ужасно шумно. Ушите ме заболяват от острите им писъци. Същия звук го чувах, когато бях в град Ниагара Фолс. Непрекъснато, от сутрин до вечер, неспирно, все едно са се събрали над един милион цикади.

— Значи, Ниагара Фолс не ти хареса.

— Най-скучният град на света — кимна Тамару. — Бях там сам в продължение на три дни и не чувах нищо освен шума на водопада. Толкова е силен, че не ти позволява дори да четеш.

— И какво търсеше в Ниагара Фолс съвсем сам в продължение на три дни?

Вместо отговор Тамару само поклати глава. После двамата останаха заслушани безмълвно в слабите писъци на цикадите.

— Искам да те помоля за нещо — рече Аомаме.

Това като че възбуди любопитството на Тамару. Аомаме нямаше навика да иска услуги от хората.

— Малко необичайно е — рече тя. — Надявам се да не се подразниш.

— Не знам дали ще мога да съм ти полезен, но поне ще те изслушам с удоволствие. Не е учтиво човек да се дразни, когато молбата идва от дама.

— Трябва ми пистолет — заяви безцеремонно Аомаме. — Достатъчно малък, че да се побира в дамска чанта. С лек откат, но все пак адекватно мощен и надежден. Но да не е някой преработен фалшификат или филипинско менте. Ще го ползвам само веднъж. И смятам, че един патрон ще ми стигне.

Мълчание. През цялото време Тамару не изпусна Аомаме от очи. После бавно, като премерваше всяка своя дума, рече:

— Нали знаеш, че законът в нашата страна забранява притежаването на огнестрелно оръжие от редови гражданин?

— Естествено, че знам.

— Е, добре, щом знаеш, позволи ми да ти кажа и още нещо: досега не съм бил обвиняван в нищо. Тоест нямам полицейско досие. Е, не отричам, че донякъде това може да се дължи и на известно недоглеждане от страна на правосъдната система. Но поради липсата на писмени следи си се водя примерен гражданин. Честен, почтен, чист. Това, че съм гей, не е забранено със закон. Плащам си всички данъци и гласувам на изборите (макар досега да няма избран кандидат, от тези, за които съм гласувал). Дори всички глоби за неправилно паркиране съм си плащал навреме. От десет години не съм спиран за превишена скорост. Регистриран съм в националната система за здравни осигуровки. Абонаментът ми за Ен Ейч Кей се плаща автоматично от банковата ми сметка и притежавам кредитни карти както от „Американ Експрес“, така и от „Мастеркард“. Стига да искам, а аз не ща, мога да се сдобия с тридесетгодишна ипотека, и това мое положение винаги ми е доставяло огромна радост. С други думи, може да бъда наречен „стожер на обществото“ без капчица ирония. Така че даваш ли си сметка що за човек молиш да те снабди с пистолет?

— Тъкмо затова казах, че се надявам да не се подразниш.

— Много добре те чух.

— Съжалявам, но просто не се сещам кого другиго да помоля.

Тамару издаде отнякъде дълбоко в гърлото си слаб звук като при задушаване, макар че можеше да мине и за потисната въздишка:

— Добре, ако приемем дори и за миг, че евентуално мога да задоволя молбата ти, здравата логика ми диктува, че вероятно ще желая да ти задам и следния въпрос: къде възнамеряваш да стреляш?

Аомаме насочи показалец към собственото си слепоочие:

— Най-вероятно точно тук.

Тамару изгледа пръста й безизразно за миг.

— А следващият ми въпрос вероятно ще гласи: защо?

— Защото не желая да ме заловят — отвърна Аомаме. — Не ме е страх от смъртта. И от затвора не ме е страх, макар да съм сигурна, че няма да ми хареса. Но не ща да стана заложник и да ме изтезават някакви непознати типове. Не за друго, а за да не издам нечии имена. Разбираш какво искам да кажа, нали?

— Мисля, че да.

— Не възнамерявам никого да застрелвам, нито да обирам банка. Така че нямам нужда от голям автоматичен пистолет с пълнител за двадесет патрона. Трябва ми нещо малко, без силен откат.

— Ампула с отрова би ти свършила същата работа и е много по-практично, отколкото да търсиш пистолет.

— Да, ама докато извадиш отровата и я погълнеш, ще мине сума време. Току-виж някой ми бръкнал в устата и ми попречил да сдъвча ампулата. А като имам пистолет, ще мога да държа такъв човек на разстояние, докато си свърша работата.