Харуки Мураками - 1Q84 (Книга втора)

— Предполагам, че вече си чула от Тамару за смъртта на кучето ни — по един необясним начин?

— Чух.

— След което изчезна и Цубаса.

— Как така изчезна? — намръщи се леко Аомаме.

— Просто изчезна. Вероятно през нощта. На сутринта вече я нямаше.

Аомаме сви устни, затърси да каже нещо, но думите отказваха да се появят.

— Но аз… последния път останах с впечатление… че някой винаги спи при Цубаса… в същата стая… да я пази.

— Вярно е, но жената заспала необичайно дълбоко и изобщо не усетила кога Цубаса е излязла. Но когато изгряло слънцето, Цубаса вече я нямало в леглото й.

— Значи, първо умира немската овчарка, а още на другия ден изчезва и Цубаса — изрече Аомаме, като да потвърди, че е разбрала правилно.

Вдовицата кимна:

— Засега няма данни, че двете събития са взаимно свързани, но според мен са.

Без никаква особена причина Аомаме хвърли поглед на аквариума върху масата. Вдовицата проследи погледа й. Двете златни рибки си плуваха най-спокойно в стъкленото си езерце, почти без да помръдват опашка. Лятната слънчева светлина се пречупваше по много особен начин в аквариума и създаваше впечатлението, че човек наднича в загадъчна океанска пещера.

— Тези рибки ги бях купила за Цубаса — опита се да обясни вдовицата. — На една от търговските улици в Адзабу имаше някакъв малък фестивал, на който я заведох. Реших, че не е здравословно да седи затворена през цялото време в една и съща стая. Естествено, Тамару ни придружаваше. Купих й аквариума от една сергия. Тя направо се влюби в рибките. По цял ден седеше в стаята си, без да откъсва поглед от тях. Донесох ги тук, след като стана ясно, че е изчезнала. И сега аз прекарвам сума ти време да ги гледам. Просто зяпам в тях, без да правя нищо. Най-странното е, че гледането на рибките не те уморява. Никога досега не ми се е случвало да гледам златни рибки толкова съсредоточено.

— Имате ли някаква представа накъде може да е заминала Цубаса?

— Абсолютно никаква. Тя изобщо няма роднини. Доколкото знам, просто няма къде другаде да отиде на този свят.

— Колко голяма е вероятността някой да я е отвлякъл насила?

Вдовицата съвсем леко завъртя глава, като да прогони досадна мушица.

— Не, заминала е съвсем доброволно. Никой не е дошъл да я принуди. Неминуемо е щял да събуди някоя от околните жени — всички те спят много леко. Затова съм убедена: тя сама го е решила и сама го е направила. Слязла е на пръсти до долу, отворила си е предната врата и се е измъкнала. Направо си го представям пред очите. Не е разлаяла кучето. Нали то загина предната нощ. Дори не се е облякла. Дрехите й за следващия ден са си останали така, както са били сгънати. Тръгнала е по пижама. Подозирам, че и пари не е взела.

Гримасата на Аомаме се задълбочи:

— Сам-самичка — и то по пижама?

— Да — кимна вдовицата. — Но къде пък може да отиде едно сам-самичко десетгодишно момиче по пижама и без пукната пара — и то евентуално посред нощ? Според нормалната логика това е немислимо. И въпреки това, не знам защо, но на мен не ми се струва толкова странно. Напротив. Имам чувството, че просто е трябвало да се случи. Затова и не я търсим. Нищо не предприемам; седя си и гледам златните рибки. Погледна към аквариума, после пак се обърна към Аомаме: — Да я търсим тук, сега, според мен е безсмислено. Заминала е някъде, където не можем да я стигнем.

Вдовицата престана да подпира брадичката си, сключи ръце в скута си и бавно изпусна дъха, който отдавна задържаше в себе си.

— Но за какво й е било да го прави? — чудеше се Аомаме. — Защо й е притрябвало да напуска приюта? Тук беше в пълна безопасност, а и нямаше къде да отиде.

— И аз не знам. Но имам чувството, че всичко почва със смъртта на кучката. Те двете се обожаваха взаимно. И смъртта на кучката — по този кървав, необясним начин — я е шокирала. Как иначе? То не остана човек в тази къща да не се шокира. А сега ми идва на ум дали пък убийството на кучето не е било някакво предупреждение към Цубаса?

— Предупреждение?

— Да не стои тук. Че знаят къде се е скрила. Че трябва да се маха. Че ако не се махне, на хората около нея може да се случат и още по-опасни неща. — Пръстите на вдовицата отмерваха в скута й някакво въображаемо време. Аомаме реши да изчака да чуе всичко, което възрастната жена имаше да й каже. — Според мен тя е разбрала предупреждението и доброволно е напуснала. Не че е искала да напусне — съмнявам се. Но й се е наложило да напусне, макар да е нямала къде другаде да отиде. Лошо ми става, като си помисля как се взема подобно решение от едно десетгодишно дете.