Харуки Мураками - 1Q84 (Книга втора)

— А ще загубиш и всичките си приятели, нали разбираш?

— Нямам никакви приятели — рече Аомаме, но изведнъж се сети за Аюми. Ако изчезна внезапно, без нищо да й кажа, ще се обиди. Може дори да се почувства предадена. Но пък и от самото начало имах проблем да я наричам своя „приятелка“. Не биваше Аомаме да върви по такъв опасен път — да се сприятелява с полицайка.

— Две деца имах — каза вдовицата, — момче и момиче. Тя беше с три години по-малка от него. И както вече ти казах, тя умря. Самоуби се. Нямаше си деца. Със сина ми от много отдавна не се погаждаме. Вече почти не си говорим. От него имам три внучета, но и тях отдавна не съм ги виждала. Така или иначе, като умра, почти всичко, което имам, ще се наследи едва ли не автоматично от сина ми и децата му. За разлика от едно време, завещанията вече нямат особена сила. Но засега поне разполагам със значителни средства, които са на лично мое разположение. И ако се справиш успешно със задачата, която ти възлагам сега, ми се ще да ти оставя куп пари. Не искам обаче да решиш, че се мъча да те купя. Искам само да кажа, че те смятам за своя дъщеря. И съжалявам, че не си наистина моя дъщеря.

Аомаме се втренчи безмълвно във вдовицата, която остави чашката си с шери върху масата, сякаш внезапно се беше сетила, че още я държи. После се извърна и огледа лъскавите листчета на лилиите зад нея. Вдиша разкошния им аромат и пак погледна Аомаме.

— Както казах и преди, възнамерявах да осиновя Цубаса, но ето че и нея я изгубих. И на нея не успях да помогна. Просто стоях и наблюдавах как тя изчезва сама в мрака. И ето че сега и теб те излагам на много по-голяма опасност, отколкото когато и да било досега. Никак не ми се ще да го правя, но за жалост не виждам друг начин да постигна целта ни. Мога единствено да ти предложа значителна компенсация.

Аомаме слушаше внимателно, но без да каже нищо. След като вдовицата млъкна, през затворения прозорец ясно долетя чуруликането на птичка, която попя известно време, преди да отлети.

— Каквото и да стане, трябва да се „погрижим“ за този човек — рече Аомаме. — Това засега е най-важното. И изпитвам най-дълбока благодарност за чувствата ви към мен. Сигурно знаете, че се отказах от родителите си и че те ме изоставиха още докато бях дете; и двете страни си имахме своите си причини. Пред мен нямаше друг избор, освен да поема по път без никаква родителска обич. И за да мога да оцелея сама, наложи се да се приспособя към моя си начин на мислене. Никак не ми беше лесно. Често си мислех, че съм пълен боклук — някаква безсмислена, гадна утайка — та затова съм ви толкова благодарна за току-що казаното. Но на мен вече ми е късничко да променям мирогледа си и начина си на живот. За разлика от Цубаса. Тя, струва ми се, все още може да бъде спасена. Умолявам ви: не се примирявайте толкова лесно със загубата й. Не губете надежда. Върнете си я!

Вдовицата кимна:

— Май не се изразих достатъчно ясно. Разбира се, че не съм се примирила със загубата й. И ще направя всичко по силите си да я върна. Но както и сама виждаш, в момента съм безкрайно уморена. Това, че не успях да й помогна, ме кара да се чувствам крайно безсилна. Имам нужда, макар и от малко време да си възвърна енергията. Но пък, от друга страна, може би вече съм прекалено стара. И колкото и да чакам, силите ми няма да се върнат.

Аомаме стана от стола си и отиде до вдовицата. Приседна на страничната облегалка на фотьойла и пое слабата й елегантна ръка.

— Вие сте невероятно издръжлива жена. Способна сте да живеете с повече сила от всеки друг. Просто в момента по случайност сте изтощена. И ви трябва само да полегнете и да си починете. Сигурна съм, че като се събудите, ще сте възстановили силите си.

— Благодаря ти — каза вдовицата и стисна ръката на Аомаме. — Права си. Ще легна да поспя.

— Добре. Аз си тръгвам в такъв случай — рече Аомаме. — Ще чакам знак от вас. И през това време ще подредя нещата си — не че притежавам чак толкова много за подреждане.

— Приготви се да пътуваш с минимален багаж. Кажи само от какво имаш нужда, и ще ти го осигурим.

Аомаме пусна ръката на вдовицата и се изправи.

— Лека нощ. Уверявам ви, че всичко ще е наред.

Вдовицата кимна. Все още свита на креслото си, притвори очи. Аомаме погледна за последно аквариума и помириса за последно лилиите, преди да излезе от хола с високия таван.

На главния вход я чакаше Тамару. Станало бе пет, но слънцето продължаваше да е високо и да грее с неотслабваща сила. Лъчите му се отразяваха от както винаги безупречно лъснатите черни кожени обувки на Тамару. Появили се бяха и няколко бели летни облачета, но се бяха скупчили по ръба на небосклона, че да не пречат на слънцето. До края на дъждовния сезон оставаше още много, но се бяха събрали няколко дни с почти лятно време, включително и със свистенето на цикадите, което се носеше от дърветата в градината. Самото свистене бе все още слабовато, някак си въздържано. Но все пак беше положителен знак за предстоящия сезон. Светът още действаше по обичайните си начини. Цикадите пищяха, облаците се движеха по небето, по обувките на Тамару нямаше нито една прашинка. Само дето това обичайно състояние на света се струваше на Аомаме като нещо свежо и ново.