Харуки Мураками - 1Q84 (Книга втора)

— Според Чехов — стана Тамару от стола си, — щом в даден разказ се появи оръжие, задължително е да гръмне.

— В смисъл?

Тамару вече стоеше лице в лице с Аомаме. Беше само три-четири сантиметра по-висок от нея.

— В смисъл: не внасяй в повествованието излишен реквизит. Появи ли се пистолет, длъжен е да гръмне в някой момент. Чехов обичал да пише разкази, в които липсвали излишните орнаменти.

Аомаме опъна ръкавите на роклята си и метна чантичката си през рамо.

— Това, значи, те притеснява: щом на сцената се появява пистолет, няма начин да не гръмне.

— Ако се вярва на Чехов — да.

— Поради което предпочиташ да не ми даваш пистолет.

— Едно такова оръжие е опасно. И незаконно. А Чехов е писател, комуто можеш да вярваш.

— Но той говори за разказ. А ние говорим за действителния свят.

Тамару сви очи и ги впери в Аомаме. После бавно рече:

— Кой знае?

Постави плочата със „Симфониетата“ на Яначек на грамофона и натисна бутона Autoplay. Чикагският симфоничен оркестър под диригентството на Сейджи Одзава. Дискът се завъртя със скорост 33 1/3 об/мин, рамото се премести към външния край на плочата и игличката започна да се движи по браздата. След увода от медните инструменти от колоните се разнесе мощният гръм на тимпаните — любимият пасаж на Тенго.

Докато слушаше музиката, Тенго седеше обърнат с лице към своята текстообработваща машина и чукаше по клавиатурата. Беше му навик да слуша „Симфониетата“ рано сутрин. Откакто я бе свирил в качеството си на внезапно привикан под знамената барабанчик в училищния духов оркестър, пиесата бе придобила специално значение за него. Даваше му самочувствие и нещо като усещане за сигурност — или поне той така си внушаваше.

Понякога слушаше „Симфониетата“ заедно с по-възрастната си приятелка. „Не е лоша“, казваше тя, но всъщност предпочиташе пред класиката плочи със стар джаз — колкото по-стари, толкова по-добре. Странен вкус за жена на нейните години. Любима й бе една тава с блусове на У. К. Хенди, изпълнявани от младия Луис Армстронг с Барни Бигърд на кларинет и Тръми Янг на тромбон. Подарила бе един екземпляр и на Тенго — не толкова той да го слуша, колкото самата тя.

Пускаха си тази плоча често, докато се излежаваха след секс. Никога не й писваше. „Тромпетът и вокалите на Армстронг са абсолютна красота, разбира се, но мен ако ме питат, най-вече следва да се обърне внимание на кларинета на Барни Бигърд“, разправяше тя. Независимо че на тази плоча солата на Бигърд всъщност бяха малко и обикновено не надминаваха по времетраене един припев. Звездата на тавата бе Луис Армстронг. Но тя явно обожаваше малкото сола на Бигърд, понеже тихичко им припяваше тон по тон.

Признаваше, че сигурно има и по-талантливи джаз кларинетисти от Барни Бигърд, но той си оставал ненадминат по топлота и деликатност на свиренето. Най-добрите му изпълнения създавали във въображението й определен образ. Така, наизуст, Тенго не се сещаше за друг джаз кларинетист, но в резултат на многократното слушане на тавата наистина започна да цени чистата, непринудена красота на кларинета, с присъщата му дълбочина и въображение. До тази си оценка обаче стигна след внимателно и редовно слушане, и то под ръководството на опитен водач. Ако беше слушал сам, никога нямаше да долови всичките тези нюанси.

„Барни Бигърд свири с финеса на талантлив бейзболист, играещ на втора база. Солата му наистина са вълшебни, но там, където най-много изпъква, е в съпровода на другите музиканти. Точно това е най-трудното, а той го прави като няма нищо. Само един внимателен слушател може да оцени истинската му стойност.“

Почнеше ли „Атланта блус“ — шестото парче от обратната страна на тавата — тя сграбчваше първата попаднала й част от тялото на Тенго и се впускаше в хвалби на краткото изпипано соло на Бигърд, напъхано като в сандвич между вокала на Армстронг и солото му на тромпета.

— Слушай тука какво прави! Страхотен е — гоя начален, продължителен вой като детски плач! Какво иска да изрази с него? Изненада? Прилив на радост? Молба за щастие? Гледай сега как тука солото преминава в радостна въздишка и как си проправя път през тази красива река от звуци и как накрая бива погълнато напълно от едно идеално, неопознаваемо място. Ето! Точно тука! Никой друг не може да изсвири такова шашващо соло. И Джими Нун, и Сидни Беше, и Пи Уи Ръсел, и Бени Гудман може да са велики кларинетисти, но нито един от тях не е способен на подобно перфектно изпълнение.