Харуки Мураками - 1Q84 (Книга втора)

— Казва се господин Ушикава.

Тенго не познаваше човек с такова име. Неизвестно защо, секретарката леко смръщи лице:

— Искал да обсъди с вас „нещо важно“, така че трябвало да се видите на четири очи.

— Нещо важно ли? — сепна се Тенго. Никой досега не бе идвал да обсъжда с него „нещо важно“ в школата за зубрене.

— И понеже приемната беше свободна, оставих го там да ви чака. Знам, че приемната не бива да се ползва от преподавателите без разрешение, но предвид…

— Благодаря — рече Тенго и й хвърли най-чаровната си усмивка.

Тя ни най-малко не се впечатли и замина забързана нанякъде, развяла пешовете на новия си летен жакет на „Агнес Б.“

Ушикава се оказа нисък мъж, вероятно на около четиридесет и пет. Беше се поналял, та не личеше къде точно му е кръстът, а беше натрупал излишна плът и около врата си. Тенго обаче не беше съвсем сигурен за възрастта му. Не съзираше признаците, които да му я подскажат, най-вече заради особения му (или по-скоро необичаен) външен вид. Можеше и по-стар да е, но и много по-млад — някъде между тридесет и две докъм петдесет и шест, да речем. Зъбите му стърчаха, а и гръбнакът му бе странно крив. Темето му представляваше ненормално плоска плешива равнина с разкривени краища и изобщо приличаше на площадка за военни хеликоптери, скалъпена набързо чрез изрязване на върха на малко, но стратегически важно хълмче. Тенго беше видял такава площадка в документален филм за Виетнамската война. От границите на плоското му криво теме стърчаха дебели, черни къдрави косми, толкова пораснали че падаха невчесани до ушите му. При вида им деветдесет и осем от сто човека вероятно биха се сетили за срамни косми. Какво биха си помислили останалите два процента Тенго си нямаше представа.

Всичко у този човек — и лице, и тяло — сякаш бе оформено асиметрично. Това Тенго го забеляза от пръв поглед. То поначало всеки човек е донякъде асиметричен: това само по себе си не противоречи на природните закони. Тенго знаеше прекрасно, че двата му клепача са с различна форма и че левият му тестис висеше повече от лесния. Изобщо телата ни не са серийно производство на фабрика, работеща по установени стандарти. Но при новодошлия разликата между лявата и дясната му страна надвишаваше далеч границите на здравия разум. Видимият и с просто око дисбаланс буквално бъркаше в окото на гледащия го и му създаваше онова чувство на неудобство, което се изпитва в зала с криви огледала.

По сивия костюм на посетителя имаше безброй гънчици, които му придаваха вид на земен масив, шлайфан от минал по него ледник. Яката на бялата му официална риза стърчеше от едната страна, а възелът на вратовръзката му се бе усукал като че от самия напън да съществува точно на това си място. И костюмът, и ризата, и вратовръзката му бяха леко не по мярка. Десенът на вратовръзката наподобяваше купичка прогизнало фиде, изобразена от некадърен студент по рисуване. Всяка част от облеклото му сякаш бе купена набързо от магазин за преоценени дрехи с цел да запълни конкретна належаща нужда. Но колкото повече оглеждаше Тенго дрехите му, толкова повече му домъчняваше за тях, че им се налага да бъдат носени от този мъж. Самият Тенго почти не обръщаше внимание на собственото си облекло, но по неизвестни причини държеше да гледа как се обличат другите. Ако някой го накараше да състави списък на най-зле облечените хора, които е срещнал през последните десет години, този човек щеше да е някъде в горната му част. И не ставаше дума само за отвратителния му стил: той просто създаваше впечатлението, че умишлено поругава самата идея да се носят дрехи.

Още с влизането на Тенго в приемната мъжът стана и извади от портфейла си визитка, която му връчи с дълбок поклон. „Тошихару Ушикава“ гласеше надписът с йероглифи и на латиница. Нормално първо име; обаче Ушикава? „Бича река“? Такова име Тенго чуваше за пръв път. Картичката съобщаваше, че господинът е „редовен директор на Фондацията за напредък в науката и изкуствата «Нова Япония»“ с адрес в Коджимачи, квартал Чийода 1 1 Японската система за адресиране прилича на българската по това, че се започва от най-голямата географска единица — префектурата (областта), а след това се изреждат градът, градският район, кварталът, махалата и номерът на сградата. Тъй като повечето японски улици нямат име, названието на района, квартала и махалата обикновено се обявяват на указателни табели върху стълбовете на пресечките, а много фирми слагат карта върху рекламните си материали, рекламните кибритчета и визитките на служителите си. — Б.пр. , и упоменаваше телефонния й номер. Тенго нямаше никаква представа що за организация е тази Фондация за напредък в науката и изкуствата „Нова Япония“, нито що за функции трябва да изпълнява един неин „редовен директор“. Визитката обаче бе внушителна, с релефна емблема, не някаква евтиния. Тенго й посвети няколко секунди, преди да върне погледа си върху онзи. Надали са много хората на тоя свят, на които толкова да не подхожда гръмката длъжност „редовен директор на Фондацията за напредък в науката и изкуствата «Нова Япония»“, рече си Тенго.