Харуки Мураками - 1Q84 (Книга втора)

На самия връх на въздушната какавида се появи слабо разкъсване: тя бе на път да се разцепи на две. Процепът бе към два-три сантиметра дълъг. Ако се наведеше и надникнеше през него, сигурно щеше да види какво има вътре. Но Тенго не намери необходимата смелост. Седна на табуретката до леглото, впери поглед във въздушната какавида и се помъчи да успокои дишането си, докато раменете му се вдигаха и спускаха едва забележимо. През това време въздушната какавида си лежеше неподвижно, изпускаше слабото си сияние и чакаше кротко, като математическо твърдение, Тенго да се заеме с нея.

Какво ли би могло да се крие вътре? Какво се мъчеше да му покаже?

В повестта „Въздушната какавида“ главната героиня — младото момиче — открива вътре своето друго „аз“. Своята доота . Зарязва доотата си и избягва от общността съвсем сама. Но какво ли се криеше в Тенговата въздушна какавида? (Тенго интуитивно усещаше, че въздушната какавида е именно неговата .) Дали е нещо добро, или е зло? Дали ще го поведе нанякъде, или ще му се изпречи на пътя? И кой може да му е пратил тази въздушна какавида тъкмо тук?

Тенго съзнаваше с пълна яснота, че е подтикван да действа. Но не намираше смелост да се изправи и да надникне във въздушната какавида. Страх го беше. Нещото там или щеше да го нарани, или да промени из основи живота му. При тази мисъл Тенго се вцепени и остана да седи на табуретката като човек, изгубил последното си убежище. Същият този страх не му беше позволил да проучи корените си в гражданския регистър и да търси Аомаме. Не желаеше да знае какво има в подготвената за него въздушна какавида. Щеше да му е напълно достатъчно да продължи нататък, без да знае какво се крие в нея. Искаше му се, ако може, веднага да излезе от стаята, да хване влака и да се върне в Токио. Предпочиташе да затвори очи, да запуши уши и да се зарови в своя малък свят.

Но Тенго си даваше сметка, че това е невъзможно. Ако си тръгна оттук, без да съм надникнал да видя какво има вътре, цял живот ще съжалявам. Сигурно никога няма да си простя за това, че съм отклонил погледа си от нещото — каквото и да е то.

Тенго дълго седя на табуретката, без да знае какво да предприеме, дали да тръгне напред, или назад. Сплел пръсти върху коленете си, гледаше въздушната какавида, но от време на време поглеждаше и през прозореца, сякаш с надеждата, че може да избяга. Слънцето бе залязло и само бледите останки от светлината му обгръщаха боровата гора. Продължаваше да няма вятър, не се чуваше и прибоят. Тишината бе направо мистериозна. И колкото по-тъмна ставаше стаята, толкова изпусканата от въздушната какавида светлина ставаше по-плътна и по-ярка. Самата въздушна какавида започна да му прилича на живо същество с това нейно меко жизнено излъчване, с уникалната си топлота и едва забележимото си трептене.

Най-после Тенго събра кураж, стана от табуретката и се надвеси над леглото. Нямаше място за бягане. Не можеше цял живот да живее като уплашено дете, несмеещо да погледне онова, което е пред очите му. Човек може да се сдобие с необходимата му сила само като научава истината — каквато и да е тя.

Процепът във въздушната какавида си беше същият — нито по-голям, нито по-малък отпреди. Присви очи и надникна, но погледът му не стигна далече. Вътре беше тъмно, а и пред очите му сякаш се бе разстлала някаква тънка мембрана. Тенго успокои дишането си и наложи на ръцете си да не треперят. После пъхна пръсти в трисантиметровата цепнатина и бавно я заразтваря така, както се раздалечават двете крила на двойна плъзгаща се врата. Какавидата се разтвори лесно, без да се съпротивлява, и безшумно, сякаш през цялото време бе чакала именно двете му ръце.

И светлината на самата въздушна какавида взе леко да осветява вътрешността й, като да се отразяваше от сняг. Въпреки сумрака успя да види какво съдържа. А то бе едно красиво десетгодишно момиче.

Момичето спеше дълбоко. Облечено бе в семпла бяла рокля или нощница без никакви украшения, със сплетени върху гърдите пръсти на ръцете. Тенго мигновено я разпозна по слабото лице и стиснатите, като начертани с линия, устни. По красиво оформеното й чело падаха идеално прави кичури. Нослето й като че търсеше да надуши нещо, така бе навирено нагоре в пространството. Скулите й стърчаха леко на две страни. Очите й бяха затворени, но Тенго знаеше как ще изглеждат, като ги отвори. Как можеше да не знае? Та нали от двадесет години носеше в сърцето си образа на това момиче.