Харуки Мураками - 1Q84 (Книга втора)

Тенго млъкна за малко, за да могат думите му да попият, а и да подреди собствените си мисли.

— Като дете нямаше начин да усетя нещата по този начин. Това, че трябваше да вървя подире ти в неделя да събираме таксите, докато другарчетата ми се забавляваха, ми причиняваше единствено срам и болка. Нямаш си представа колко мразех неделите. Но днес поне донякъде схващам какво си правел. Не казвам, че така е трябвало да бъде. Останаха ми сериозни белези. Детският ми живот не бе никак лесен. Но каквото било — било. Няма смисъл да страдаш заради онова време. Поне една полза ми остана обаче: станах по-корав. От първа ръка се научих, че на този свят не се пробива лесно.

Тенго разтвори ръце и впери поглед в дланите си.

— За мен животът така или иначе продължава. Сега, след като не ми е нужно да заобикалям отдалече, мисля, че ще се справям по-добре. Нямам представа ти самият какво смяташ да правиш. Може би искаш да те оставя да си спиш кротко и никога повече да не се събудиш. Щом го искаш — така да бъде. Ако в това ти е надеждата, най-малко аз бих застанал на пътя ти. Не ми остава друго, освен да те оставя да спиш. Но държах да ти кажа всичко това, което ти наприказвах — как съм живял досега и какви мисли ме вълнуват. Може би не си желал да слушаш такива работи — в такъв случай те моля да ме извиниш, че ти се натрапвам. Но повече нямам какво да ти кажа. Вече изредих всичко, което исках да чуеш. И ще те оставя на мира. Да спиш, колкото ти се спи.

Сестрата с химикалката в косите влезе след пет да провери нивото на инфузионния разтвор в плика, но не премери температурата на баща му.

— Нещо ново? — попита го.

— Нищо. Не е помръднал, откакто съм тук — отвърна Тенго.

Сестрата кимна:

— Скоро ще дойде и докторът. До колко часа можете да останете, господин Кавана?

Тенго погледна часовника си:

— Мисля да хвана влака в седем, така че мога да остана до 6:30.

Сестрата записа нещо в картона на баща му, после пъхна химикалката в кока си.

— Цял следобед му говоря, но имам чувството, че той изобщо не ме чува — каза Тенго.

— А пък аз едно съм запомнила от сестринското училище: веселите думи причиняват весели вибрации на ушните тъпанчета. Те самите трептят по един особено весел начин. Така че, дори когато пациентът не разбира какво му говорите, тъпанчетата му ще вибрират със съответната весела честота. И затова ни учеха да говорим винаги на пациентите със силен весел глас, независимо дали ни чуват, или не. Каквато и да е логиката, все има някаква полза. От личен опит съм се убедила.

— Благодаря — каза Тенго, след като обмисли думите й. Сестра Омура кимна леко и с бързи стъпки излезе от стаята.

А Тенго и баща му дълго мълчаха. Тенго нямаше какво повече да му каже, а и тишината не го притесняваше. Следобедната светлина постепенно отслабваше и във въздуха се носеха намеци за наближаващата вечер. Последните лъчи на слънцето се прокрадваха безшумно през стаята.

Тенго изведнъж се запита дали бе споменал на баща си за двете луни. Имаше чувството, че не е. Факт е, че в момента обитаваше свят с две луни. „Колкото и да ги гледам, не мога да свикна с присъствието им“, искаше да му каже, но, от друга страна, не виждаше смисъл. Баща му най-малко от броя на луните на небето щеше да се развълнува. Това си беше лично Тенгов проблем.

Но в крайна сметка, независимо дали на този (или онзи) свят луните бяха една, две или три, Тенго си оставаше един-единствен. За него броят на луните бе без значение. В който и свят да се намира, Тенго си оставаше Тенго — един и същ човек, със своите си уникални проблеми и своите си уникални свойства. Истинският въпрос опираше не до луните, а до самия него.

След половин час сестра Омура се върна, но, неизвестно защо, вече без химикалка в кока. Къде ли я бе дянала? Тенго сам се зачуди какво толкова се е запритеснявал за химикалката. По петите й дойдоха двама санитари с болнични колички. И двамата бяха набити, смугли и безмълвни. Нищо чудно да бяха чужденци.

— Ще трябва да закараме баща ви на едни изследвания, господин Кавана — каза сестрата. — Искате ли да изчакате тук?

Тенго погледна часовника си.

— Какво му има?

Сестрата завъртя глава:

— Нищо му няма. Просто тук не разполагаме с необходимата апаратура, та се налага да го преместим. Нищо особено. Лекарят ще ви обясни, като дойде.

— Добре. Ще чакам тук.

— В столовата предлагат горещ чай. Ще ви ободри.

— Благодаря — рече Тенго.

Със сръчни отработени движения двамата мъже вдигнаха внимателно крехкото тяло на баща му, както си беше с тръбичките от системата, прехвърлиха го на носилката и я изкараха заедно със стойката в коридора. Но продължаваха да мълчат.