Харуки Мураками - 1Q84 (Книга втора)

— Бързо ще свършим — каза сестрата.

Но мина доста време, без да върнат баща му. Навлизащата през прозореца светлина ставаше все по-слаба, а Тенго не светна лампата. Имаше чувството, че ако я запали, ще изгуби нещо важно.

Върху леглото още си личеше отпечатъкът от бащиното му тяло. Колкото и да беше отслабнал, все пак бе оставил ясните си очертания. Докато гледаше вдлъбнатината, Тенго бе споходен от мощното усещане, че е останал съвсем сам на този свят. Стори му се дори, че след като слънцето залезе, няма да види повече нито една зора.

Потънал в цветовете на приближаващата вечер, Тенго остана неподвижен на табуретката до леглото, потънал в размисъл. Докато в един момент не осъзна, че всъщност изобщо не мисли, а се потапя безцелно в някакъв вакуум. Бавно се изправи, отиде до тоалетната и се облекчи. Наплиска лицето си със студена вода, подсуши го с носната си кърпа и се огледа в огледалото. После се сети за казаното от сестрата, слезе до столовата и изпи един горещ зелен чай.

Когато се върна в стаята двадесет минути по-късно, баща му още го нямаше. Но пък в оставената от бащиното му тяло вдлъбнатина в леглото видя бял предмет, какъвто до този момент не бе срещал.

Беше близо метър и половина дълъг, с красиви гладки извивки. В началото му заприлича на фъстъчена черупка, покрита изцяло с къс мек мъх, който издаваше слабо, но равномерно сияние. Бледосинята светлина обвиваше нежно предмета в бързо стъмващата се стая. Нещото лежеше неподвижно върху леглото, стремящо се сякаш да запълни временно опразненото от баща му лично пространство. Тенго се спря на вратата, все още хванат за кръглата й дръжка, и впери поглед в загадъчния предмет. Устните му като че замърдаха, но от тях не излезе никакъв звук.

Това пък какво е? , запита се замръзналият на място с присвити очи Тенго. Как се е озовало това нещо на мястото на баща му? Веднага си личеше, че не е било донесено от доктор или сестра. Обгърнато бе от специална атмосфера, която не бе в синхрон с реалността.

И изведнъж проумя: Пред очите ми е въздушна какавида!

Досега не бе виждал въздушна какавида. Описал бе най-подробно няколко в повестта, но, естествено, никога не бе виждал такава с очите си и даже не смяташе, че те наистина съществуват. Но сега пред погледа му се разкриваше такъв предмет, и то точно по начина, по който си го бе представял и описал с думи — въздушна какавида. Усещането за дежа вю 19 19 Déjà vu (фр.) — усещане за нещо вече видяно. — Б.пр. бе толкова силно, сякаш някой пристегна кръста му с метален обръч. Но това не му попречи да влезе и да затвори вратата след себе си. Най-добре беше никой да не го вижда. Преглътна насъбралата се в устата му слюнка и гърлото му издаде странен звук.

Тенго пристъпи бавно към леглото, спря се на по-малко от метър от него и заразглежда внимателно въздушната какавида. Сега вече бе убеден, че тя отговаря напълно на скицата, която бе нарисувал, докато пренаписваше повестта. Преди да се заеме с описанието й, беше нахвърлил проста скица с молив; визуализирал бе оформилата се в съзнанието му представа, преди да я предаде с думи. И докато работеше върху творбата, рисунката висеше на стената над бюрото му. Приличаше по-скоро на пашкул, отколкото на какавида, но „въздушна какавида“ бе единственото име, което Фука-Ери (и самият Тенго) допускаха като описание на предмета. По време на пренаписването Тенго доизмисляше постепенно външните особености на въздушната какавида и ги добавяше към вече написаното, включително грациозната вталеност и кръглите декоративни издутини в двата й края. Всички те бяха изцяло плод на Тенговата мисъл. Нито една не бе упомената в оригиналния разказ на Фука-Ери, за която въздушната какавида си беше просто въздушна какавида — нещо средно между предмет и концепция — поради което не бе сметнала за необходимо да я описва с думи. Наложило се бе Тенго сам да измисли подробностите, по въздушната какавида, която сега бе пред очите му, съдържаше абсолютно същите детайли: и талията, и красивите подутини в двата края.

Та това е точно онази въздушна какавида, която скицирах и описах , мина му през ум. Точно както стана и с двете луни. Неизвестно защо, всяка писмено изложена подробност бе почнала да се сбъдва. Настъпила бе пълна причинно-следствена бъркотия.

И четирите му крайника изпитаха някакво странно, тревожно, усукано усещане и по кожата му полазиха тръпки. Вече не бе в състояние да прави разлика между това каква част от настоящия му свят е действителна и каква — фикция. Колко от този свят принадлежи на Фука-Ери, колко — на Тенго, и колко е „наш“?