Харуки Мураками - 1Q84 (Книга втора)

Към три се появи друга сестра, смени найлоновата торбичка с хранителната течност, смени и торбичката на катетъра и премери температурата на баща му. Беше яка едрогърда жена, наближаваща четиридесетте. На табелчицата й пишеше „Омура“. Косата й бе прихваната на стегнат кок на тила й, а в кока й бе забодена химикалка.

— Да сте забелязали някаква промяна в състоянието му? — попита тя Тенго, докато записваше с химикалката разни числа върху клипборда си.

— Абсолютно никаква. През цялото време спеше дълбоко.

— Ако нещо се случи, бъдете така добър да натиснете това копче — рече тя и му посочи провисналия над леглото бутон. После затъкна химикалката в кока си.

— Ясно.

Малко след като сестрата си излезе, някой бързо почука и очилатата сестра Тамура навря глава през отвора на вратата.

— Не искате ли да похапнете нещо? Столовата работи.

— Благодаря. Още не съм гладен.

— Как е баща ви?

— Не съм спрял да му приказвам. Но не знам дали ме чува изобщо.

— Полезно е да им се говори — усмихна му се насърчително тя. — Не се притеснявайте. Убедена съм, че той ви чува.

И затвори тихо вратата подире си. И Тенго пак остана насаме с баща си в стаичката.

Тенго подхвана отново разказа си.

Завърши университета и се хвана да преподава математика в школа за зубрене в града. Но вече не бе математическото дете чудо, от което хората очакваха велики постижения, не бе и многообещаващ състезател по джудо. Беше си най-обикновен даскал в школа за зубрене. Но тъкмо този факт най-много го радваше. Най-после можеше да си поеме дъх. За пръв път в живота си се почувства свободен да живее така, както си иска, без с никого да се съобразява.

Постепенно започна да пише проза. Представи няколко завършени разказа на конкурси и покрай тях се запозна с един ексцентричен редактор на име Комацу. А Комацу му възложи да пренапише „Въздушната какавида“ — повестта на едно седемнадесетгодишно момиче, Фука-Ери (чието истинско име беше Ерико Фукада). Фука-Ери бе създала фабулата, но нямаше никакъв писателски талант, така че Тенго се залови с тази задача. И така добре се справи с нея, че повестта спечели наградата за писателски дебют на едно списание и впоследствие излезе като книга, която стана бестселър. Но тъй като книгата нашумя прекалено, комисията, отсяваща кандидатите за най-престижната литературна награда „Акутагава“, предпочете да я държи на една ръка разстояние. И въпреки че не спечели въпросната награда, книгата постигна толкова големи продажби, че по типичния свой рязък маниер Комацу отсече: „Много пък ни е притрябвала точно тая награда“.

Тенго никак не бе убеден, че разказът му стига до слуха на баща му, а дори и да стигаше — дали баща му схваща за какво му говори. Струваше му се, че думите му не оказват никакво влияние, и не забелязваше никаква реакция. А и дори баща му да разбираше, къде беше гаранцията, че всичко това го интересува? Можеше да му се струва и ужасно досадно. Нищо чудно да си мислеше: „Кого го е еня за нечие житие? Я ме остави да си спя!“. На Тенго обаче не му оставаше нищо друго, освен да продължи да разправя каквото му дойдеше на ум. Просто не се сещаше какво друго може да прави, докато е натъпкан в такова стайче с баща си.

А баща му изобщо не помръдваше. Очите му си оставаха плътно затворени на дъното на двете дълбоки тъмни кухини. Нищо чудно да чакаше да дойде зимата и да напълни кухините със сняг.

— Засега все още не мога да кажа, че нещата вървят на добре, но ако е възможно, бих желал да изкарвам прехраната си като писател — но не да пренаписвам чужди творби, а да пиша каквото на мен ми се пише, така както аз желая да го напиша. Писането — и най-вече прозата много ми пасва на характера. Хубаво е човек да се занимава с нещо, което му е приятно, а аз най-после открих кое е то. Засега нищо още не съм публикувал под собственото си име, но и това ще се случи съвсем скоро. Без да се хваля, струва ми се, че ставам за писател. Поне един редактор досега е отчел дарбата ми. Така че в това отношение ни най-малко не се притеснявам.

Освен това май имам качества и за приемник , идеше му да добави. Дотолкова, че бях въвлечен в онзи фиктивен свят, който сам създадох. Но не му беше тук мястото за подобни сложни материи. Това си беше съвсем отделна история. И той реши да смени темата.

— Много повече ме тревожи това, че досега не съм се влюбвал истински. Откакто съм се родил, нито веднъж не съм почувствал безусловна обич към другиго — чувството, че мога изцяло да се отдам на този човек. Нито веднъж.