Харуки Мураками - 1Q84 (Книга втора)

До горната табла на леглото стърчеше стоика за венозни инфузии и течността се процеждаше от найлоновата торбичка през тънко маркуче във вената на баща му. Изненадващо малко урина се бе отделила в поставения му за целта катетър. В сравнение с предишния месец баща му като да се беше смалил с още един-два номера. По хлътналите бузи беше набола поне двудневна бяла четина. Макар поначало да си бяха хлътнали, очите му сега изглеждаха още по-потънали в лицето, та Тенго се зачуди дали няма да се наложи да му издърпат очните ябълки от отворите с някакъв медицински уред. Клепачите бяха плътно затворени на дъното на двете пещери като спуснати кепенци, а устата леко зееше. Тенго не успя да чуе дишането му, но когато доближи ухо до устата му, усети, че въздухът леко се движи. Явно тук поддържаха живота му на едно тихо, минимално ниво.

Думите на лекаря от предната вечер — „така както влакът намалява скорост, преди да започне да спира“ — взеха да придобиват за Тенго съвсем ужасна реалност. Влакът, наречен „негов баща“, постепенно снижаваше скоростта си, чакаше да се изчерпи инерцията му и се канеше да спре кротко насред някаква празна прерия. Но вътре нямаше вече нито един пътник и никой нямаше да се оплаче, че влакът е спрял. В това бе единственото утешение.

Явно трябваше да почне да говори на баща си, но не му идваше на ум нито какво да му каже, нито как да му го каже, нито — с какъв тон. Хайде, кажи му нещо , заповяда си сам, но не му идваха никакви смислени думи.

— Татко… — успя да прошепне, но нищо повече.

Стана от табуретката, отиде до прозореца и огледа добре поддържаната ливада и градина и прострялото се отвъд боровете небе. Самотен гарван бе кацнал върху голяма антена и оглеждаше с презрение окъпания от слънцето терен. До главата на баща му имаше комбинирано радио с будилник, но баща му очевидно не можеше да се възползва от нито една от двете му функции.

— Аз съм. Тенго. Току-що пристигнах от Токио. Чуваш ли ме? — каза, застанал до прозореца, неоткъсващ очи от бащата, който изобщо не реагира. След като потрептя за миг из въздуха, Тенговият глас потъна безвъзвратно в нанеслата се в стаята празнота.

Този човек се мъчи да умре , помисли си Тенго. Личи си по дълбоко хлътналите му очи. Наумил си е да сложи край на живота си, затова е затворил очи и е потънал в дълбок сън. Каквото и да му говоря, колкото и да се напъвам да го събудя, няма да се преборя с решимостта му. В медицински смисъл той все още е жив, но всъщност животът му вече е свършил. Няма нито повод, нито воля да се бори повече. На Тенго не му оставаше друго, освен да уважи желанието на баща си и да го остави да почине в мир. Изражението на лицето му бе абсолютно спокойно. Не личеше да изпитва каквото и да било страдание. Както се беше изразил по телефона докторът, това е единствената положителна страна на ситуацията.

Но все пак се налагаше Тенго да му приказва, ако не за друго, то поне защото бе обещал на лекаря. Лекарят, изглежда, изпитваше някаква истинска топлота спрямо баща му. На второ място, работата опираше и до онова, което Тенго наричаше „учтивост“. Отдавна не бе водил пълноценен разговор с баща си, дори и на незначителна тема. В интерес на истината трябваше да си признае, че последният им истински разговор се бе състоял някъде по времето, когато Тенго още ходеше в прогимназията. След него Тенго почти не бе влизал в дома им, а дори когато му се наложеше, гледаше да го прави в отсъствието на баща си.

Сега, след като де факто бе признал пред Тенго, че не е истинският му баща, човекът бе свободен най-после да снеме товара от плещите си. И, изглежда, това му даваше известно облекчение. А то ще рече, че и двамата сме смъкнали бремето си — в последния възможен момент.

Пред него бе онзи, който го беше отгледал като собствен син, вписал го бе дори в семейния си регистър въпреки липсата на кръвна връзка и се бе грижил за него дотогава, докато Тенго бе станал способен да се грижи за себе си. Поне толкова му дължа , рече си Тенго. Длъжен съм да му разкажа как съм живял досега, какви мисли са ме спохождали понякога в този ми живот. Не толкова, че съм длъжен, колкото от учтивост. И няма никакво значение дали това, което ще му кажа, ще достигне до ушите му и дали ще има някаква полза, че съм му го казал.

Тенго пак приседна на табуретката до леглото и взе да разправя за живота си до този момент. Започна от онова време, когато бе напуснал дома им и се бе пренесъл в общежитието на джудистите, след като го бяха приели в гимназията. Оттогава почти не беше контактувал с баща си, та се бе стигнало до ситуация, в която и двамата не се вълнуваха от това какво прави другият. Тенго имаше чувството, че е длъжен да запълни, доколкото може, този огромен вакуум.