Харуки Мураками - 1Q84 (Книга втора)

Шофьорът отказа да вземе парите, но се предаде и дръпна ръчката. Лявата задна врата се отвори.

— Благодаря, вие и така ми платихте предостатъчно. Но, много ви моля, отваряйте си очите. На естакадата няма банкет и колкото и бавно да е движението, пак си е опасно човек да върви пеша по такова място.

— Благодаря — рече Аомаме. Слезе, почука на лявото предно стъкло и го накара да го смъкне. После навря вътре главата си и набута банкнотата от десет хиляди йени в ръката му:

— Няма значение, просто я вземете. Не се тревожете. Имам много повече пари, отколкото са ми необходими.

Погледът на таксиджията заснова между банкнотата и лицето на Аомаме.

— Ако полицията или фирмата ви се заядат, кажете им, че съм ви заплашила с пистолет. Така че не сте имали друг избор, освен да ме пуснете. Това ще им затвори устата.

Шофьорът, изглежда, не схващаше думите й: Много повече пари, отколкото й били необходими? Заплашила го била с пистолет? Но реши да вземе все пак парите — да не вземе да й хрумне нещо още по-шантаво, ако й откаже.

Точно както бе постъпила предишния път, Аомаме се запромъква между мантинелата на естакадата и колите в лявата лента по посока на Шибуя. Налагаше й се да измине петдесетина метра. Хората от колите я гледаха с невярващи погледи, но Аомаме си наложи да не им обръща внимание. Вървеше с дълги самоуверени крачки, с изправен гръбнак, като манекенка по някой парижки подиум. Вятърът вееше косите й. Естакадата се тресеше от прелитащите по свободното насрещно платно камиони. Билбордът на „Есо“ нарастваше пред очите й и тя най-сетне се добра до познатата аварийна отбивка.

Нищо не се беше променило от миналия път: и металната преграда, и жълтата кутия с аварийния телефон в съседство с нея.

Ето, тук започна 1Q84 година , помисли си Аомаме.

И светът бе подменен с друг, докато съм слизала по аварийното стълбище към национален път 246 под мен. Така че не ми остава друго, освен да се опитам пак да сляза. Първият път беше през април и аз бях по бежовото си манто. А сега е началото на септември и е прекалено горещо за манто. Иначе пак съм в абсолютно същия тоалет, в който бях тогава — в деня, в който убих онзи отвратителен мъж от нефтодобивната индустрия: в костюмчето на „Джунко Шимада“ и обувките с високите токчета на „Шарл Журдан“. Бяла блуза. Чорапи и бял сутиен с банели. Помня, че навих нагоре миниполата си, за да прекрача преградата, и оттам се спуснах по аварийната стълба.

Сега ще се опитам да сторя същото — водена от чисто любопитство. Просто държа да знам какво ще стане, ако извърша същите действия, на същото място, в същия тоалет. Не се надявам по този начин да се спася. Не се страхувам особено от смъртта. Ако се стигне до умиране, ще го направя, без изобщо да се колебая. Мога да умра с усмивка на лице. Аомаме обаче държеше да не умре в неведение, без да е проумяла механизма на нещата. Искам да се напъна до границата на възможностите си и ако нищо не се получи, ще се откажа. Но ще правя всичко по силите си до горчивия ми край. Така съм свикнала да живея.

Аомаме се приведе над металната преграда и потърси с очи аварийното стълбище. Но него го нямаше. Погледна втори, трети, четвърти път — все със същия резултат. Аварийното стълбище бе изчезнало. Аомаме прехапа устна и разкриви докрай лицето си.

Не, не съм сбъркала мястото. Точно на тази отбивка беше. И всичко наоколо си е така, както го помня. И билборда на „Есо“. И аварийното стълбище си съществуваше на това място в света на 1984 година. Аомаме го бе намерила съвсем лесно, точно там, където й бе казал странният таксиметров шофьор. Прекрачила бе преградата и бе слязла по него. Но в света на 1Q84-та аварийното стълбище липсваше.

Изходът й бе блокиран.

Аомаме възвърна нормалния вид на лицето си и внимателно се огледа около себе си. И пак погледна към билборда на „Есо“. С ръкохватка в лапата, с навирена опашка, тигърът я гледаше от рамката с хитра, многозначителна и щастлива усмивка — толкова безкрайно щастлива, сякаш искаше да й внуши, че по-голямо задоволство просто е невъзможно.

Ама, разбира се , помисли си Аомаме.

Тя от самото начало точно това очакваше. Та нали, преди да го убие в апартамента в хотел „Окура“, Вожда й каза: няма път за връщане от 1Q84-та в 1984-та. Вратата към този свят се отваря само в едната посока.

И така да беше, Аомаме държеше да получи потвърждение на факта със собствените си очи. Такава си беше по характер. И сега вече го бе доказала. Край на всичко. Доказателството е налице. Q.E.D. 18 18 Съкратено от латинския израз quod erat demonstrandum — „това, което трябваше да се докаже“. — Б.пр.