Харуки Мураками - 1Q84 (Книга втора)

— Ама и вие, госпожице, с нещо ми напомняте на Фей Дънауей.

— Благодаря — рече Аомаме и се помъчи да скрие оформилата се около устните й усмивка.

По платното на градската високоскоростна магистрала номер 3, водещо към центъра, се бе оформило грандиозно задръстване, точно както й бе предсказал таксиджията. Забавеното движение почваше на по-малко от стотина метра от входа — почти идеален пример за хаос, на какъвто именно разчиташе Аомаме. Същият тоалет, същото шосе, същото яко задръстване. Само дето по радиото не вървеше, за жалост, Яначековата „Симфониета“, а и звукът отстъпваше далеч по качество на онзи от уредбата в лимузината тойота краун роял, но това вече щеше да е прекалено.

Обградено от камиони, таксито се придвижваше сантиметър по сантиметър. Застояваше се дълго на едно място, после непредсказуемо пролазваше леко напред. По време на дългите престои младият водач на съседния хладилен камион забиваше нос в списание с манга. Мъжът и жената на средна възраст в кремавата тойота корона гледаха право пред себе си, намръщени, без да разменят нито дума. Или нямаше какво да си кажат, или си го бяха казали и затова сега мълчаха. Аомаме се отпусна на удобната седалка. Таксиджията продължаваше да слуша радиото.

Влачейки се със скоростта на охлюв към Сангенджая, таксито най-после мина покрай указателна табела за Комадзава. От време на време Аомаме вдигаше глава и оглеждаше обстановката. Никога вече няма да видя този район. Отивам много, много надалече. Но нямаше никакво намерение да изпада в носталгия по токийските пътища. Сградите покрай магистралата бяха до една опушени със сажди от автомобилните ауспуси и бяха окичени с кичозни билбордове. Сърцето я заболя от вида им. За какво им е на хората да строят такива потискащи здания? Не държа всички кътчета по света да са прекрасни, но пък и такава грозотия кому е нужна?

Най-после, след доста време, погледът й съзря позната обстановка: мястото, където бе слязла от таксито. Шофьорът му, човек на средна възраст, сякаш й намекваше за нещо с много по-дълбок смисъл, когато й каза, че встрани имало аварийна стълба, по която можело да слезе от естакадата. Ето го, право пред нея, и големия билборд с рекламата на бензиностанциите „Есо“. И нахиления тигър с ръкохватката на бензинова помпа.

„Вкарай тигъра в резервоара си.“

Аомаме усети изведнъж, че гърлото й е пресъхнало. Прокашля се, бръкна в дамската си чанта и извади кутийка с лимонов дропс против кашлица. Пъхна едно драже в устата си и върна кутийката в чантата. Докато ръката й беше все още вътре, стисна силно дръжката на „Хеклер & Кох“-а, да усети тежестта и твърдостта му. Добре , рече си. Таксито се придвижи още малко напред.

— Минете в най-лявата лента, ако обичате — нареди Аомаме на водача.

— По дясната най-бързо ще напреднем — плахо й възрази онзи. — А и изходът за Икеджири е отдясно. Ако сега мина в лявата, после пак ще трябва да се връщам.

Аомаме изобщо не възнамеряваше да се съобразява с възраженията му.

— Няма значение, просто минете в лявата лента.

— Както кажете, госпожице — предаде се шофьорът.

Наклони се наляво и протегна ръка през прозореца откъм страната на пътника, да даде знак на хладилния камион зад него в лявата лента. След като се убеди, че онзи го е забелязал, вдигна пак стъклото и се напъха вляво. Минаха още петдесетина метра и движението отново спря.

— А сега ми отворете, ако обичате. Тук слизам — нареди му Аомаме.

— Как така ще слизате? — не вярваше на ушите си шофьорът. И изобщо не посегна към ръчката, с която отваряше вратата на пътника отзад. — Ама наистина ли тука смятате да слезете?!

— Да, точно тук. Тук имам една работа.

— Но ние сме по средата на градската високоскоростна магистрала. Тук е опасно да слизате, а и да слезете, къде ще отидете?

— Не се притеснявайте, точно тук има аварийно стълбище.

— Аварийно стълбище — поклати глава онзи. — Не знам дали има аварийно стълбище, или не, но ако някой разбере, че тук съм пуснал да слезе пътник, ще ме разкъсат и от фирмата, и от управлението на магистралата. Моля ви се, госпожице, не ме вкарвайте в беля…

— Съжалявам, но точно тук ми се налага да сляза — обяви Аомаме. Извади втора банкнота от десет хиляди йени от портфейла си, щракна с пръст по нея и я набута пред лицето му. — Знам, че искам нещо нередно от вас. Това би трябвало да компенсира ядовете ви. Така че престанете да се опъвате и ми отворете вратата.