Харуки Мураками - 1Q84 (Книга втора)

Отче наш, който си на небесата, да се свети името Твое, най-чисто вовеки веков, да дойде царството Твое. Прости нам греховете наши и благослови пътищата ни смирени. Амин.

Миловидната жена на средна възраст зад волана на чисто новия мерцедес-бенц продължаваше да гледа право в Аомаме. И тя като останалите наблюдаващи я не съумяваше да схване значението на пистолета в ръцете на Аомаме. Ако разбираше, щеше да отвърне погледа си , рече си Аомаме. Защото, ако види как мозъкът ми се пръсва на всички посоки, надали ще е в състояние да изяде днес обяда си — а може би и вечерята. Няма да те виня, ако погледнеш настрани , каза й безмълвно Аомаме. Не съм седнала тук пред теб да си мия зъбите. Навряла съм в устата си този „Хеклер & Кох“ — автоматичен пистолет, немско производство. И си прочетох молитвата. Би трябвало да знаеш какво означава всичко това.

Ще ти дам един съвет — много важен съвет. Наникъде не гледай. Карай си чисто новия мерцедес-бенц право у дома — там, където те чака твоят скъпоценен съпруг с прекрасните ви дечица — и си живей мирния живот. Това тук няма да е подходяща гледка за човек като теб. Пред очите ти е един грозен пистолет, истински при това, зареден със седем грозни деветмилиметрови патрона. А както е казал Чехов, щом в даден разказ се появи оръжие, задължително е да гръмне. Точно това имаме предвид, когато казваме „разказ“.

Но дамата на средна възраст отказваше да отмести погледа си от Аомаме. Аомаме се предаде и леко завъртя глава. Съжалявам, но не мога да чакам повече. Времето ми изтече. Шоуто трябва да започне.

Вкарай тигъра в резервоара си.

— Хо-хо! — обади се ритмуващият.

— Хо-хо! — отвърнаха му останалите шестима.

— Тенго! — викна Аомаме и започна да натиска спусъка.

Тенго хвана специалния сутрешен експрес от гара Токио за Татеяма, прехвърли се там на местния пътнически влак и стигна с него до Чикура. Утрото бе ясно и прекрасно. Нямаше никакъв вятър и по океана почти не се виждаха вълни. Лятото бе отдавна отминало. Носеше тънко памучно сако върху риза с къс ръкав и това се оказа идеално облекло за този вид време. Без летовници крайбрежният град изглеждаше изненадващо обезлюден и тих. Като истински котешки град, мина му през ум на Тенго.

Хапна леко близо до гарата и взе такси до санаториума. Пристигна там малко след един. На рецепцията го посрещна същата медицинска сестра на средна възраст — онази, с която предната вечер бе разговарял по телефона. Сестра Тамура. Тя помнеше Тенго, та бе малко по-любезна от предишния път; успя дори леко да се усмихне, вероятно впечатлена от по-приличното му облекло.

Отведе първо Тенго в столовата и му наля чаша кафе.

— Моля ви да изчакате тук. Докторът ще дойде след малко.

Само след десет минути се яви, бършещ с кърпа ръцете си, и лекарят на баща му. По щръкналата му четина бяха започнали да се появяват бели прашинки. Беше накъм петдесет. И не беше в бяла престилка, сякаш току-що е приключил с някаква процедура. Носеше сив анцуг и чифт стари маратонки. Изглеждаше здравеняк, с вид не толкова на медик, колкото на университетски треньор, чийто отбор така и не е успял да се качи по-горе от втора дивизия.

Докторът повтори пред Тенго почти същото, което му бе съобщил и по телефона предната вечер. Ако можеше да се съди по изражението и думите му, той наистина съжаляваше, че тъкмо това трябва да му каже:

— Съжалявам, но от медицинска гледна точка не сме в състояние нищо повече да направим за него. Остава ни единствено да се надяваме, че като чуе гласа на сина си, ще се засили желанието му да живее още.

— Смятате ли, че той е в състояние да чува какво му говорят? — попита Тенго.

Докторът се смръщи замислено, докато отпиваше хладкия си зелен чай:

— Честно казано, и аз не знам отговора на този въпрос. Баща ви е в кома. Когато му говорим, не проявява абсолютно никаква физическа реакция. Известни са обаче случаи, в които пациент в дълбока кома е чувал хората около него и дори е разбирал какво му казват.

— Но по външния му вид не можете да познаете.

— Не можем.

— Мога да остана до 6:30 вечерта. Ще седя при него и ще му говоря колкото се може повече. Дано има някаква полза.

— Обадете ми се, ако реагира по какъвто и да било начин — каза лекарят. — Аз ще съм някъде из санаториума.

Млада сестра заведе Тенго до стаята на баща му. На табелчицата бе изписано името й: Адачи. Бяха преместили баща му в самостоятелна стая в новото крило — онова за пациентите в по-сериозно състояние. Казано другояче, колелата се бяха завъртели напред до последната отметка. Повече нямаше накъде да вървят. Стаичката бе невзрачна, дълга и тясна, и леглото заемаше повече от половината й пространство. Пред прозореца се простираха боровете, които служеха за ветроупорна преграда. Гората наистина приличаше на стена, отделяща санаториума от жизнеността на реалния свят. Сестрата си отиде и остави Тенго насаме с баща му, който лежеше по гръб, потънал в дълбок сън. Тенго приседна на дървената табуретка до леглото и огледа баща си.