Харуки Мураками - 1Q84 (Книга втора)

Аомаме се облегна на металната преграда и огледа небето. Времето беше идеално. Няколко дълги тесни облака очертаваха прави линии по тъмносиньото небе. Погледът й се губеше из небесния безкрай. Нямаше вид на градско небе. Но и луни не се виждаха. Къде може да са отишли? Е, луната си е луна, а аз съм си аз. И всяка от нас си има свой живот за живеене. Всяка има своите си планове.

Ако беше Фей Дънауей, Аомаме трябваше в този момент да извади тънка дълга цигара и да я запали хладнокръвно със запалката си, докато присвива изискано очи. Но Аомаме не пушеше, пък и не носеше у себе си нито цигари, нито запалка. В чантата си имаше само лимонов дропс против кашлица. А освен това — и стоманен деветмилиметров автоматичен пистолет и специално изработено ледокопче, което бе забила в тила на няколко мъже. И двата предмета можеха да се окажат по-смъртоносни от цигарите.

Огледа колоните спрели автомобили. Хората от колите бяха вперили погледите си в нея. Че как иначе? Колко пъти му се случваше на човек да види обикновен гражданин, тръгнал пеш по градската високоскоростна магистрала, хеле пък млада жена по минипола и високи токчета, със зелени слънчеви очила и усмивка на устните. Само някой съвсем ненормален би пропуснал подобна гледка.

Повечето автомобили по естакадата бяха огромни камиони. Караха за Токио какви ли не стоки от какви ли не места. Водачите им вероятно бяха шофирали цяла нощ. И накрая се бяха набутали в съдбоносното сутрешно задръстване. Беше им писнало, чувстваха се уморени. Мечтаеха си единствено да вземат душ, да се обръснат, да легнат и да заспят. Гледаха Аомаме безизразно, сякаш виждаха пред себе си някакво непознато животно. Прекалено уморени бяха, че да я възприемат позитивно.

Наврян между многото камиони като грациозна антилопа, попаднала насред стадо тромави носорози, бе един сребрист мерцедес-бенц купе. Изящното му тяло с чисто нов фабричен вид отразяваше новоизгрялото утринно слънце. Джантите му бяха в цвета на каросерията. Колата бе внос, с волана отляво. Прозорецът на шофьора бе свален и отвътре право в Аомаме бе вперила погледа си добре облечена жена на средна възраст. Слънчеви очила „Живанши“. Ръцете — видими върху волана. Блестящи пръстени.

Жената беше мила на вид и май се притесняваше за Аомаме. Очевидно се чудеше какво може да прави една добре облечена млада жена на пътното платно на градската високоскоростна магистрала и какво я е накарало да е там. И, изглежда, се канеше да повика Аомаме и да я закара където поиска.

Аомаме свали своите очила „Рейбан“ и ги пъхна в джоба на жакета си. Присвила очи заради силната сутрешна светлина, поразтрива известно време образувалите се по носа й вдлъбнатини от очилата. После прокара език по пресъхналите си устни и усети едва доловимия вкус на червилото. Погледна към ясното небе и още веднъж провери почвата под нозете си.

Отвори дамската си чанта и бавно извади „Хеклер & Кох“-а, после пусна чантата в краката си, за да не й пречи. С лявата си ръка освободи предпазителя и изтегли назад затвора, за да вкара патрон в цевта. Извърши всичко това бързо и точно, с няколко приятни за ухото й щракания. Леко разтърси оръжието в дланта си, да усети тежестта му. Пистолетът сам по себе си тежеше 480 грама, плюс теглото на няколкото патрона. Няма съмнение, зареден е. Усещаше го по допълнителната тежест.

Около все още правите й устни играеше лека усмивка. Хорските погледи се бяха фокусирали върху действията й. Никой не се учуди от това, че тя извади от чантата си пистолет — или поне върху ничие лице не се изписа изненада. Може би не вярваха, че пистолетът е истински. Истински е , увери ги наум Аомаме.

После насочи пистолета нагоре и пъхна дулото му в устата си. Сега оръжието бе насочено право в главния й мозък — в онзи сив лабиринт, където битува съзнанието.

Думите на молитвата й дойдоха съвсем автоматично, без дори да се замисля. С дуло в уста ги изрече набързо. Но сигурна съм, че никой не ги чува. Е, и? Достатъчно ми е да ме чува Бог. Като малка Аомаме почти не разбираше смисъла на рецитираните от нея фрази, но словата бяха проникнали до дъното на душата й. Нали беше длъжна да ги повтаря всеки ден, преди да седне да обядва в училище, съвсем сама, но на висок глас, без да обръща внимание на любопитните погледи и на подигравателния смях на останалите деца. Важно е единствено това, че Бог те наблюдава. Никой не му убягва от погледа.

Големият брат те наблюдава.